Гордън Кембъл - Без свидетели

– И за вас ли? – попита ме Чарлийн.

Когато тя донесе кафето, Морган отпи само глътка.

– Не съм забравил за думите на Миранда – заяви той и стана. – Но тя е подсъдимата.

Той излезе от стаята. По молба на Уолтър Смит прелистих страниците на едно становище на Върховния съд, според което давността на дело за лекарска небрежност не можеше да почне да тече, преди ищецът да узнае или основателно е могъл да узнае, че неговият лекар е извършил неправомерни действия.

Когато пристигнах в кабинета си на следващата сутрин, телефонът звънеше. Вдигнах слушалката.

– Дъглас, обажда се Сю Менендес. Съпругът ми иска да ви види.

Той изглеждаше лошо, много по-зле отпреди – тялото му беше съвсем изнемощяло и изпито, а кожата му имаше жълтеникав цвят. Ситуацията беше толкова неприятна, че аз несъзнателно го попитах нещо, което не се бях осмелявал преди и което иначе би ми се сторило неуместно и дори дръзко.

– Как се чувствате?

– Болен съм, момчето ми – отвърна той. – Но ти не се притеснявай за мен. Разкажи ми какво ново има по нашия случай.

Описах му всичко, дори и недоверието на съдия Фелпс към Морган.

– Дани не е сред любимците на мормонските свещеници – отбеляза Франк Менендес.

– Дан продължава да вярва, че Рита е казала истината. Имам усещането, че аз изобщо не работя по това дело. Помагам на Уолтър Смит и Том Галахър. Не знам какво му става, но се е променил. Може би е заради развода.

– Дани е ветеран в бракоразводните дела – напомни ми Франк Менендес.

– Промяната настъпи, когато почина майката на първата му съпруга.

– Там става дума просто за тъга и леко чувство на вина. Човек бързо преживява подобни неща.

– При всички случаи нещо го измъчва и не мисля, че причината е в мен.

Изведнъж Франк Менендес смени посоката на разговора.

– Как се почувства в деня, когато оправдаха Рита? – попита той.

– Много добре – отвърнах. – Страхотно.

– А сега как се чувстваш от факта, че сте спасили Рита? Имам предвид, след като се оказа, че ще защитавате малкото момиче?

– Зле. – Замислих се. – Е, поне в началото. Чувствах, че сме предали едно невинно дете. Но сега имам усещането, че можем да помогнем и на Миранда.

– Което няма ли да е блестящ успех?

– Да – признах.

– Но не си много развълнуван.

– Не – отговорих. – Не е същото като с делото на Рита. Вече не е забавно.

В библиотеката на семейство Менендес беше мрачно, а „Адажиото“ от Албинони звучеше зловещо. Прекарахме известно време, слушайки безмълвно музиката.

– Нещо се случи – казах.

– Какво? – попита той. – Кажи ми.

– Просто си спомних – размърдах се неспокойно на стола.

– Слушам те.

– Веднъж – признах със сведена глава, – трябваше да видим Миранда, а Джейк Ашър не ни разреши. Дан искаше да се убеди сам как изглежда тя, докато е в кататонен ступор, нали разбирате? Промъкнахме се в болницата „Кемълбек“ и влязохме в стаята ѝ. Посред нощ.

Франк Менендес кимна замислено.

– Тогава не знаех, но Миранда ни е усетила – продължих. – И сега го помни. Предполага, че сме били при нея, защото сме се притеснявали за състоянието ѝ. Дори не подозира, че сме го направили, за да прехвърлим вината за убийството върху нея. Поне аз мисля така. Онзи ден тя каза, че вярва на Морган и мен, защото сме били единствените, които са проявили такава загриженост, че са я посетили в болницата. Не мога да прогоня тези мисли от съзнанието си и леко ми се повдига.

Франк Менендес кимна отново. После той изрече нещо, което ми се стори съвсем не на място, но въпреки това го помня и до днес.

– Баща ми беше чудесен човек и винаги се държеше добре с мен – каза той. – Обичаше ме.

Заслушах се в музиката.

– Дани подходи ли по обичайния начин с делото на Рита? – попита той.

– Не знам какво имате предвид.

– Питам те дали е конструирал сам цялата случка и я е разказал на Рита, преди да ѝ даде възможност да представи своята версия за нещата?

Въпросът му ме върна към предварителното изслушване, на което Морган беше разпитал подробно съдебния лекар. Тогава той с огромна прецизност бе поставил снимките и диаграмите пред Рита, уверявайки се, че тя ги е разгледала добре и разбира какво означават.

– Да – отвърнах. – Направи го.

– И тя е могла да изрече голямата си лъжа, без нито един от фактите да противоречи на показанията ѝ?

– Да. Тогава ми мина през ума, че нещо не е наред в подхода му.

– Щом на теб ти се повдига, питаш ли как се чувства Дани? Аз го научих на това – продължи Франк Менендес. – Не мисля, че Дани някога е принуждавал свой клиент да лъжесвидетелства. – Той затвори очи. После се усмихна и поклати глава. – Господи, дано спечелите делото.