Гордън Кембъл - Без свидетели

– Невероятно! – възкликна една млада жена.

Групата се придвижи към покрит тунел, който свързваше различни части на сградата. Присъединих се към тях и надникнах в просторната всекидневна, а гидът разказа за традициите на семейство Райт, свързани с вечерното облекло и коктейлите преди вечеря. Когато мъжът забеляза, че съм се промъкнал, за да слушам, той ме погледна с любопитство и се усмихна.

– Мога ли да ви помогна?

– Опитвам се да събера информация за жена на име Джоана Барнс.

– Откачената Джоана? – Той се засмя. – Лари!

Един червенокос мъж се приближи до нас.

– Лари, би ли поговорил с този господин за Откачената Джоана?

– „Откачена“? – учудих се.

– Защо се интересувате от нея?

Спестих на Лари цялата история и просто споменах, че съм адвокат и тя е потенциален свидетел. Лари ми каза, че е чел във вестниците за показанията ѝ по делото срещу Рита.

– Всъщност дойдох, за да потърся нейна снимка.

– Съмнявам се, че някой тук ще може да ви каже нещо повече – обясни Лари. – Беше доста затворена. Повече от всеки друг, когото съм срещал. И наистина не знам много за нея. Веднъж я поканих на вечеря. – Той сви рамене. – Но ударих на камък. – Лари се почеса по червеното си теме. – А, и още нещо – добави той. – През цялото си време тук тя спеше на палатка. Така и не си построи къща. И живееше сама.

– Вие архитект ли сте? – попитах.

– Да. Нека влезем. – Последвах го навътре в голямо помещение, пълно с чертожни маси. Там стоеше възрастна жена и разглеждаше някакви скици. – Знаеш ли нещо за Джоана Барнс? – попита я Лари.

– Винаги ми е била симпатична – отвърна жената, – но не успях да я опозная.

– Виждате ли, май никой не е бил близък с нея – каза Лари.

– Не умееше да чертае добре – добави жената.

Обиколих стаята с архитекта, наслаждавайки се на лекия бриз, който долиташе от отворените прозорци, и се учудих на желанието му да ми помогне. Той разпита други хора за Джоана, но без успех. След половин час научих единствено, че нашето съкровище от Сан Франциско, известната „Откачената Джоана“, не се интересувала от застаряващия архитект с червената коса и малкото коремче, както и че в някои кръгове тя се славела като не толкова способен чертожник. А, да, разбрах също, че е прекарвала нощите си сама в палатка под звездното небе на пустинята. Продължихме обиколката си и накрая спряхме пред едно табло. На него бяха закачени много снимки на хора пред различни строителни обекти. Архитектът каза:

– Да видим. – Той прокара пръст по фотографиите и допълни: – Това е Джоана.

Погледнах отблизо снимката и я разпознах. Тя стоеше до моя гид сред група хора, наредени на спираловидно стълбище от месинг, свързващо двата етажа на офис, който, съдейки по ниските рафтове с книги по стените, беше адвокатска кантора.

– Това сте вие – казах на Лари.

– Да – отвърна той. – Тук съм съкрушен. Снимката е от деня, в който тя ме отряза. Тъкмо бяхме приключили с този проект. Вземете я, ако искате.

– Веднъж чух – подметнах, – че Джоана Барнс е лесбийка.

– Мога ли да го приема като утеха за отказа ѝ? – изкикоти се той.

По-късно същия следобед се върнах в офиса на шерифа и поисках разрешение от Бък Съсман да покажа снимката на Дребния.

– Разбира се – каза Съсман, разглеждайки доволно Джоана. – Но нека първо ви попитам нещо. Ще се наложи ли да го призовете като свидетел в съда, за да я разпознае?

– Възможно е, да.

– В такъв случай едва ли искате само да му я покажете. Това може да навреди на разпознаването. Дайте ми я. Ще ви кажа какво да направим. – Шерифът взе снимката. – Беки!

Една руса жена в шерифска униформа подаде глава през вратата.

– Да, Бък?

– Ще ми направиш ли услуга, Беки?

– Разбира се.

– Увеличи образа на жената до тринайсет на осемнайсет, подготви други снимки за сравнение и повикай Дребния да дойде тук от затвора. Искам да я погледне. – После Бък Съсман се обърна към мен. – Жената се е записала под името Джули Беласио. – Той ми показа лист от книгата за посетители.

– Това нейният почерк ли е?

– Не, на Албърт.

Беки се върна с уголемения портрет на Джоана и го сложи на масата заедно с фотографии на други жени.

– Всички ли са бели, Беки? – попита Съсман.

– Не, Бък – изсъска язвително тя. – Сравнила съм я с куп ескимоски дребосъци. Боже! – Беки ме погледна. – А правя това само от петнайсет години!

– Добре, нека видим.

Бък Съсман се наведе над снимките, които според Беки изобразяваха „арийски жени на възраст около трийсет“.