Гордън Кембъл - Без свидетели

По едно време Сю Менендес се появи в стаята.

– Ще ми направиш ли чай, Сю? – помоли той.

– Дъглас, какво да ви донеса?

– Чаша чай и за мен, благодаря – отговорих.

Тя се върна с чая и ние отпихме мълчаливо. Не знам колко време мина, преди да проговори отново, но когато най-накрая го стори, Франк Менендес прошепна едва чуто:

– Размишлявах.

– Моля? – попитах и се наведох по-близо до него.

– Размишлявах и стигнах до извода, че ако Джоана Барнс е познавала Рита и е излъгала заради нея, двете най-вероятно са разговаряли, докато Рита е била в затвора.

– Защо мислите така?

– Трябвало е да уеднаквят версиите си.

– Предполагах, че са планували всичко предварително. Още преди Рита да отиде в къщата. Преди изобщо да е купила оръжието.

– Не съм сигурен – каза Франк Менендес. – Ако Рита беше замислила убийството, едва ли щеше да отиде там с детето. Нямало е как да знае, че Миранда ще изпадне в ступор или както там го наричат. Не смятам, че би се осмелила да вземе свидетел със себе си.

– Може би се е опитала да натопи Миранда.

– Не мисля. Прекалено рисковано е. Почти съм убеден, че Травис я е изненадал, когато я е обвинил в хомосексуалност. Тя го е застреляла, а състоянието на Миранда случайно се е превърнало във възможност да хвърли вината върху друг.

– Убийството е доста крайна реакция на такова безобидно разкритие.

– Да – съгласи се Франк Менендес. – Вероятно има и нещо друго. Може би се е страхувала ужасно хората да не разберат. Вярвам, че нещата са се случили по този начин. А ако се окажа прав, вашата Барнс със сигурност я е посетила в затвора.

– Ще проверя – казах.

– Да – отвърна Франк Менендес. – Направи го.

За пореден път застанах пред високия плот в офиса на шерифа.

– Искам да разговарям с шерифа – казах на една пълна жена, чийто корем преливаше над колана, на който висеше пистолетът ѝ.

– Имате ли записан час?

– Не – отговорих, – но…

– Трябва да си запишете час.

– Аз съм Дъглас Маккензи.

– Може и да си Савската царица, синко, но не мога да те пусна, ако нямаш уговорка.

– Работя за…

– Пусни го! Той е наш човек.

Обърнах се и видях Дорийн, жената с тъмночервената коса, която наскоро бе станала баба. Тя ми помаха. Секунди по-късно седнах пред бюрото на Бък Съсман, а скоро се появи и един от помощниците му.

– Да – потвърди помощник-шерифът. – Един път. Веднъж някаква жена дойде да види мисис Едингтън. Тя беше единственият човек, който я посети, освен вие и мистър Морган. И мистър Едингтън.

– Ферис Едингтън е идвал да я види в затвора?

– Много пъти. Посещаваше я много по-често от Дан Морган. Почти всеки ден. Оставаше при нея с часове. Винаги идваше нощем.

Погледнах изумено шерифа.

– Как изглеждаше жената? – попитах надзирателя. – Жената, посетила мисис Едингтън?

– Тя беше…

– Секунда – прекъснах го. – Ферис Едингтън през стъклото ли разговаряше с нея или в стаята?

– Винаги ги оставях в стаята, където вие и Дан се срещахте с нея.

– Надзирателката присъстваше ли?

– Не – отвърна той отбранително. – Бях сигурен, че мисис Едингтън няма да се опита да направи нещо непозволено.

– Боже господи! – промълви Бък Съсман. – Не го казвай на никого. Разбра ли, Дребен? – Дребния кимна уплашено, а Съсман ми намигна. – Не бих направил подобна услуга на републиканец.

– Как изглеждаше жената, която дойде да я види? – попитах пак.

– Беше много красива – каза Дребния.

– Бихте ли я описали?

– По дяволите. Трябва да помисля. Не си спомням. – Дребния замлъкна и се почеса по главата. – Помня само, че изглеждаше страшно добре. Различно от мисис Едингтън, но почти толкова красива.

– С къдрава коса ли беше?

– Не се сещам.

– Носеше ли бутикови дрехи?

– Моля?

– Облеклото ѝ стори ли ви се скъпо?

Дребния ме изгледа недоумяващо.

– Ще я познаете ли, ако я видите пак?

– Не съм сигурен. Вероятно.

– Ако намеря нейна снимка, ще я познаете ли?

– Мога поне да опитам.

– Благодаря, Дребен. Ще се върна скоро.

Паркирах колата си на равно място, покрито с чакъл, и отидох до терасата на сграда с големи прозорци, където имаше фонтан. Зданието беше построено от камък, бетон и дърво и изглеждаше като изсечено в скалата, върху която се намираше. За няколко секунди се насладих на живописната гледка към пустинята, докато един млад мъж изнасяше лекция пред група хора до фонтана.

Ако обърнете внимание на линията на покрива, ще забележите, че тя следва очертанията на планинския хребет зад сградата. Това е част от замисъла на мистър Райт. Ще ви направи впечатление, че всички видими краища на гредите са изрязани под различен ъгъл. Така мистър Райт е постигнал пречупването на светлината. Наклонът, под който лежи скалата на хребета, създава същия ефект.