Том Мартин - Пирамида

Поамандре ги поведе през мрака по дървената пътечка, която водеше на изток от втората пирамида, пирамидата на Хефрен, надолу към сфинкса. Последните туристи си тръгваха и охраната се подготвяше да започне с проверките, за да се увери, че никой няма да се опита да се изкачва по пирамидите.

Тръгнаха по дървената пътека към лапите на сфинкса. По средата на пътя Поамандре се спря. Размени няколко думи с шофьора и махна с ръка към Катрин и Ръдърфорд да го последват. Скочи от дървената пътечка на пясъка, а шофьорът остана на място. „Сигурно го оставя да пази“, реши Ръдърфорд.

Последваха Поамандре на пясъка и с изненада забелязаха началото на тунел, който се провираше под огромните варовикови блокове, върху които бе закрепена дървената пътечка. На около два метра навътре в тунела спряха пред тежка метална порта. Поамандре заровичка из джобовете на робата си и измъкна връзка големи ключове. Махна им да влязат по-навътре в тунела, за да се скрият от любопитните погледи на туристите и на нощната стража.

Отключи портата и ги въведе в нещо, което се оказа малка пещера. Наведе се и включи мъждива електрическа лампа. В единия от ъглите на пещерата бе закрепен скрипец с метална стълба, която се спускаше в кладенец. Поамандре затвори и заключи металната врата зад гърбовете им.

— Аз ще сляза пръв, последвайте ме. И внимавайте, моля ви, става доста хлъзгаво.

Катрин и Ръдърфорд се спогледаха удивено. Очевидно ги караше да го последват в недрата на земята. Поамандре изчезна в дупката, а Джеймс си пое дълбоко дъх.

— До зазоряване остават само пет часа, вече няма връщане назад. Искаш ли да слезеш първа?

Катрин се опита да се успокои и стисна здраво началото на металната стълба.

— Добре, ще се видим на дъното на кладенеца.

„Ако въобще има дъно“, помисли си Ръдърфорд, докато тя изчезваше пред очите му.

Секретарят Милър и двамата му телохранители излязоха от камиона пред хангара за хеликоптери. Секретарят се поизтупа от прахта. Трима мускулести европейци с тъмни слънчеви очила, черни тениски и автомати охраняваха входа. Милър се почувства съвсем не на място и ужасно уязвим в напрашения си делови костюм.

Внезапно обаче в гърдите му се надигна решителност. Сега или никога. Дясната му ръка се плъзна под сакото и опипа дръжката на пистолета, пъхнат в кобур под мишницата. Той кимна отривисто на двамата си телохранители и влезе през тесния процеп на огромните стоманени врати в хангара за хеликоптери.

В момента, в който очите му свикнаха със сумрака в помещението обаче, разбра, че е обречен. Преди да е успял да направи и две крачки в хангара, секретарят усети студеното дуло на пистолет, опряно в слепоочието му. В следващия миг осветлението в хангара се включи и Милър осъзна ужасните последици от грешката си. Пред него стояха дузина добре въоръжени мъже, всички с насочено към него оръжие.

И той, и двамата му телохранители нямаха време дори да се замислят. Някакъв глас излая:

— Ей, вие двамата там отзад, веднага легнете на пода по очи.

Телохранителите на секретаря се спогледаха уплашено и не закъсняха да изпълнят нареждането. Проснаха се на пода по очи и с разперени ръце.

Човекът, опрял дулото на пистолета си в слепоочието на секретаря Милър, безмълвно плъзна ръка под сакото му, бръкна в кобура и измъкна оттам пистолета. Сръга го в ребрата със собственото му оръжие и го упъти да върви през хангара към самотната врата в дъното му.

Секретарят Милър се отправи на дългата разходка, пребледнял като платно и ужасен от последствията. Из подобното на пещера помещение се виждаха паркирани поне дузина хеликоптери. Смълчаните им корпуси хвърляха зловещи сенки, подобно на скелети на динозаври в музей.

Секретарят пристъпваше несигурно напред, а токовете на обувките му отекваха в металните стени на обширния хангар. Друг звук не се чуваше. Нищо не помръдваше. Милър усети, че сърцето му бие все по-силно с всяка следваща стъпка, а тялото му се тресе от адреналин. Какво трябва да направи сега? Какво да каже?

Сумракът в отсрещния край на хангара внезапно бе разцепен от тънка струйка светлина, която започна да се увеличава, докато не оформи правоъгълник с размерите на врата. Секретарят първоначално ускори крачка, но когато приближи вратата, я забави. Светлината на външния свят беше толкова ярка, че той не успяваше да различи нищо — все едно че се приближаваше към някаква друга, паралелна вселена. Знаеше, че трябва да мине през вратата. Погледна назад към просторния хангар и внезапно го завладя странно чувство на тъга. В следващия миг прекрачи прага на вратата и излезе на светло.