Том Мартин - Пирамида

— Но, Поамандре, защо хората не отворят залата с дневниците? Ти виждал ли си я? А Азис? Той виждал ли я е?

Поамандре тържествено поклати глава.

— Не. Хората, на които е било позволено да я видят, се броят на пръстите на двете ми ръце.

Катрин не го разбра.

— Но защо не го разгласиш? Защо Азис не го разгласи?

Физиономията на Поамандре беше мрачна.

— Азис знае само за тази стая. Няма понятие за залата с дневниците, което е добре, защото в противен случай със сигурност ще се опита да проникне там и ще я запечата или унищожи… Азис не иска да открива нови неща. Или по-точно шефовете му не искат нищо ново да се появява на белия свят. Страхуват се от пирамидата и тайните, които крие. Направо са ужасени от нея. Не искат никой да знае какво е скрито там долу, не искат никой да разпитва за него и със сигурност не искат разни учени да се мотаят наоколо и да правят изследвания.

Ръдърфорд го гледаше удивено.

— Но защо? И кои са тези шефове на Азис?

— Съществува една организация, наречена Корпорацията. Онези, които си мислят, че контролират Корпорацията, всъщност сами са роби на властта. Смятат, че ако контролират останалите и света около себе си, ще са в състояние да направят добро. За да постигнат това, са решили да подчинят целия свят на властта си. Напълно в техен интерес е да поддържат статуквото и да ни карат да приемаме общоприетата версия на историята за чиста монета. — Поамандре замълча и ги изгледа сериозно. — Ако истината излезе наяве, това означава да се променят всички съвременни схващания. Нещо повече, разбиранията, които крепят съвременния свят, обзет от мания за постоянен растеж, ще лъснат в истинската си светлина и хората ще осъзнаят какви опасности крие късогледото опустошаване на световните ресурси, което в крайна сметка води към глобален катаклизъм. Ако истината излезе наяве, човечеството вече няма да прегръща с отворени обятия възгледа за „растеж на всяка цена“, както и гигантското коварство и алчност, които се крият зад него и водят света към неизбежен край.

Катрин беше потресена. Обърна се към Ръдърфорд.

— Тази Корпорация сигурно е отговорна за убийствата на професор Кент и Мигел Флорес. — Тя поклати глава. Точно в този момент информацията й дойде в повече. Ръдърфорд сложи ръка на рамото й и се обърна към Поамандре:

— И все пак ми се струва невероятно, че съществуването на тези подземни помещения и на залата с дневниците не е излязло на бял свят.

Сериозното изражение на египтянина и непоколебимият му поглед бяха в рязък контраст с изумените физиономии на двамата учени.

— Всичко, което знам, е, че Азис и ужасните хора, за които работи, не искат никой да разбере истината за древните.

Ръдърфорд беше изключително озадачен.

— А ти защо не искаш хората да знаят?

— Знанието в ръцете на глупаците е смъртоносно оръжие. Примерите за това по света са многобройни. Днешните хора в никакъв случай не са подготвени за подобно знание. Те не притежават нужната мъдрост и ще причинят само вреди. Трябва да се изчака, докато помъдреят достатъчно, за да може да им се има доверие, че няма да злоупотребят с повереното им знание. Онези, които стоят зад Корпорацията, с цялата си злост и лудост, са нещо нормално за мрачните времена, в които живеем. Представете си само какво ще направят, ако се доберат до силата, притежавана някога от древните. Ето защо, в интерес на всички ни, както на нас, така и на Азис, е все още да не оповестяваме онова, което знаем.

Ръдърфорд просто не можеше да повярва на ушите си. Огромно богатство от познание, всъщност дневниците на носителите на светлината и цивилизацията, лежеше на една ръка разстояние и въпреки това единствените хора, които знаят за тях, са решени да ги пазят в тайна от цялото човечество.

— Но представи си, че настъпи нов катаклизъм? Ами ако светът бъде унищожен, преди хората да са помъдрели достатъчно, за да получат знанието на древните?

— Това е риск, който трябва да поемем. Ще минат години и ще се появи нов свят, също както нашият се е появил след катаклизма, причинен от големия потоп. Можем само да се надяваме, че следващият свят ще се развие по-хармонично и че бъдещите му обитатели ще са по-достойни за знанието на древните.

Поамандре тръгна към водата.

— Елате. Елате на острова.

В мрака бе невъзможно да се прецени дълбочината на катраненочерната вода, но Поамандре не се поколеба. Стъпи в нея, но вместо да потъне, продължи да върви към острова. След пет крачки стигна сушата.