Том Мартин - Пирамида

Първото, което видя, беше пистата и жълтите пясъчни дюни зад нея. На пистата бе паркиран някакъв странен самолет. Черен, с размерите на бомбардировач „Стелт“, но изглеждаше по-заоблен и някак по-сплескан. Приличаше на едра, плоска дълбоководна риба, която еволюцията е оформила така, че да издържа налягането на тоновете вода на океанското дъно. Черната кадифена окраска на самолета сякаш поглъщаше цялата светлина, попаднала върху него. Беше красив, наистина красив. От корема му се спусна сгъваема стълбичка, по която на пистата слезе сенатор Кърц, придружен от двама мъже. Кръвта на секретаря се смръзна. Сенаторът извади с ледено изражение пистолет от сакото си и го насочи към челото му.

Милър бе обзет от отчаян пристъп на паника и заекна:

— Не! Моля ви, няма нужда от това.

Кърц натисна спусъка, без дори да мигне. Куршумът проби черепа на секретаря Милър и тялото му се строполи на земята, безжизнено като парцалена кукла. Сенаторът спокойно се приближи да огледа резултата от работата си. Погледна обезобразения труп и поклати глава.

— Почивай в мир, грешнико. Дано бог те пощади в идващия Страшен съд.

Той се обърна на пети, прибра пистолета в кобура под мишницата си и бавно се качи обратно в странния самолет.

Десет метра по-надолу стълбата свърши на малка платформа. Поамандре измъкна три малки фенерчета от робата си.

— Ето, вземете това. По-надолу въобще няма светлина.

Катрин и Ръдърфорд взеха по една фенерче и го пъхнаха в робите си. От другата страна на платформата втора стълба продължаваше да се спуска надолу. Все още имаше достатъчно светлина, за да видят, че кладенецът е изкопан от човешка ръка, а не е просто природно образувание в скалите.

Ръдърфорд прокара длан по стената. Усети влага. „На колко ли години е това нещо?“, зачуди се той.

Поамандре бе изчезнал от платформата и слизаше надолу по другата стълба. Катрин се хвана за горната й част, сложи крак на първото стъпало и отправи мълчалива и гореща молитва, преди да продължи спускането:

„Господи, не ни оставяй тук в тази дупка, моля те!“

След още десет метра втората стълба свърши в ъгъла на влажна подземна пещера, изкопана от човешка ръка. Поамандре бързо запали фенерчето си. Мъждивата му светлина една успя да освети пещерата, но все пак видяха размерите й. Дупката беше дълга около дванайсет метра, широка шест и висока три.

Очите на Катрин постепенно привикнаха с оскъдното осветление и тя забеляза два гранитни ковчега от двете страни на пещерата.

— Тези пък какво правят тук?

Ръдърфорд скочи от стълбата близо до нея.

— Божичко, това са саркофази.

Поамандре посочи ъгъла на клаустрофобичната дупка. Там се виждаше друга дупка, още един кладенец надолу.

— Още не сме стигнали. Последвайте ме.

Тримата мълчаливо се приближиха до гърлото на следващия кладенец. Поамандре изключи фенерчето си и го прибра в гънките на робата си, след което се хвана за стълбата и бавно изчезна в мастиленочерния мрак. Катрин поклати глава, но го последва. Ръдърфорд просто не можеше да повярва какво правят. Огледа за последно пещерата и последва другите по стълбата към неизвестността.

След още петнайсет метра спускане Ръдърфорд се озова в просторно помещение. Катрин вече се оглеждаше захласната и въртеше лъча на фенерчето си във всички посоки. Макар и в мрака да бе трудно да се установят точните размери на помещението, изглеждаше, че е правоъгълник с лице около десет квадратни метра. Таванът бе ниско и по стените се стичаше вода. Ръдърфорд насочи немощния лъч на фенерчето си към центъра на помещението. Там имаше нещо подобно на малък остров, ограден с ров с вода, широк около три метра. На островчето се виждаха разхвърляни камъни, сякаш там някога е имало сграда, която отдавна е разрушена или поругана.

Поамандре ги изчака да огледат обстановката и обяви:

— Това е дъното. Или по-точно едно от дъната. Платото на Гиза е осеяно с тунели и подземни помещения.

Катрин не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да кажеш, че има и други пещери като тази ли?

— Катрин, това тук е нищо. Наоколо има огромни помещения. Просторни камери, побрали в себе си цели библиотеки от древното познание. Основната камера, всъщност най-важната камера, е залата с дневниците. Тя е хранилище на цялото познание, натрупано в периода преди големия потоп.

Ръдърфорд бе поразен. Целият му досегашен живот бе посветен на изучаване на древни митове и религии и на опити да възстанови миналото в истинския му вид, а ето че сега стояха тук, дълбоко под земята, и някакъв човек твърдеше, че тайните на историята са буквално около тях.