Том Мартин - Пирамида

Той се отпусна небрежно в стола си, сложи ръка на облегалката и им се усмихна. Изглежда не бързаше за никъде.

— Да ви предложа кафе? Или пък ментов чай?

Ръдърфорд просто не проумяваше защо човекът насреща им се държи толкова приятелски. Катрин се приведе напред.

— Причината за посещението ни е, че искахме да ви зададем няколко въпроса… Въпроси, свързани с датировката на пирамидите и на сфинкса.

Азис се понадигна от стола си, облегна лакти на бюрото и сключи длани.

— Разбира се. Аз поназнайвам нещо по въпроса!

Домакинът им очевидно се развесели от собственото си остроумие. Ръдърфорд реши да минат по същество.

— Искахме да разберем какво мислите за доказателствата, събрани от някои геолози, които според мен безспорно доказват, че сфинксът е с хиляди години по-стар, отколкото се смята в момента?

Изражението на Азис мигновено се промени. Той внезапно стана сериозен. Чаровната усмивка изчезна от лицето му. В тона му се прокраднаха нападателни нотки:

— Разбира се, че съм чувал за тези налудничави твърдения. Нашите геолози обаче изследваха сфинкса и напълно ги опровергаха. Направо не мога да повярвам, че двама учени от такава престижна институция като Оксфордския университет са готови да прегърнат подобни фантасмагории. Цели поколения учени са положили неимоверни усилия, за да изготвят точната датировка на египетската история. Процесът е отнел стотици години. За извършването на подобна обемна работа са допринесли многобройни изявени специалисти от всички краища на света, включително и ваши сънародници. — Той ги изгледа с пламнали очи. — Твърденията ви са абсурдни и обидни, и то не само за мен, а и за цялата египтология. Просто съм поразен.

Катрин не успя да се отърси толкова бързо от рязката промяна в поведението на домакина им и от яростния му отговор. Азис се отпусна обратно на стола си и ги изгледа неприветливо.

— Предлагам ви да идете в някоя библиотека, може би обратно в Оксфорд, и да си направите щателно и задълбочено проучване, преди отново да дойдете и да задавате смешни въпроси на човек в моето положение. Освен това — добави той с по-тих глас — предлагам ви в името на професионалната ви репутация да не давате голяма гласност на възгледите си. Изграждането на академична кариера отнема дълги години, но човек е в състояние да я разруши само с един замах.

Катрин метна поглед към Ръдърфорд, който в отговор вдигна учудено и изненадано вежди и поклати глава. Явно отиваха в задънена улица. Тя се изправи.

— Благодаря ви много, доктор Азис. За нас беше удоволствие да побеседваме. Ние сме аматьори в тази област, така че искрено се извинявам, ако думите ни са ви засегнали.

Азис се изправи, заобиколи бюрото си, приближи се до вратата и я отвори широко. Застана до нея мълчаливо, така че да продължат разговора или да задават допълнителни въпроси щеше да бъде доста неловко. Катрин и Ръдърфорд напуснаха кабинета му и се озоваха отново в приемната. Зад гърба им прозвуча гласа на Азис:

— Поамандре, моля те, придружи гостите ни до изхода.

Азис се обърна към западняците за последен път, за да се сбогува с леден тон:

— Приятен ден, доктор Донован и доктор Ръдърфорд. За мен беше удоволствие да се запознаем.

Тъмнокожият копт се изправи иззад бюрото си и им се усмихна.

Катрин гледаше невярващо към вратата на кабинета на Азис. Безизразното му лице като че ли обобщаваше резултата от срещата им и факта, че се виждат за последен път.

— Добър ден, името ми е Поамандре и съм сътрудник на доктор Азис.

Дребничкият копт протегна ръка към Катрин. Тя я изгледа изненадано и я пое.

— Радвам се да се запознаем, господин Поамандре. Аз съм Катрин Донован, а това е Джеймс Ръдърфорд.

Ръдърфорд също протегна ръка и се здрависа с Поамандре.

— Здравейте, приятно ми е. Значи на вас се пада задачата да ни покажете изхода.

Поамандре се усмихна. Имаше изпито и честно лице на монах аскет.

— Да, и така може да се каже. Последвайте ме, ако обичате.

Ръдърфорд на свой ред се усмихна. В дребничкия тъмнокож човек имаше нещо странно, като че ли не беше от този свят. След враждебността и надменността на Азис, Поамандре сякаш бе същински извор на топлина и спокойствие. Той ги преведе покрай бюрото на мълчаливата като мумия секретарка и ги върна обратно в коридора. След като се озоваха в неприветливия, сумрачен коридор, Поамандре затвори внимателно вратата зад гърба си, огледа се на всички страни, сякаш да провери дали са сами, и се обърна към тях: