Том Мартин - Пирамида

— Ами просто фундаменталните мюсюлмани, които имат доста сериозно влияние над египетското правителство, не се различават кой знае колко от християнските фундаменталисти в Америка или пък от евреите. Те също имат собствено схващане за световната история, нещо като мюсюлманска версия на християнската теория за сътворението. Съмнявам се, че им се иска да обясняват цял нов свят, който предхожда съществуващия сега… Но в крайна сметка не съм сигурен, просто предполагам.

Катрин усети, че в думите му има здрав разум.

— Мисля, че трябва да идем и да разучим положението. Може би дори ще успеем да се видим с този Азис. Какво знаеш за него?

— Почти нищо. Виждал съм го веднъж преди години, мисля, че изнасяше лекция в Оксфорд. Но това беше много преди да го направят директор. Предшественикът му загина в автомобилна катастрофа. Помня също, че назначението му предизвика доста вълнения, тъй като е млад, а освен това е учил в Щатите. — Ръдърфорд направи пауза. — Предполагам, че си струва да опитаме. Засега от Безумов няма и следа, но в крайна сметка, до настъпването на равноденствието остават още дванайсет часа. Нямам представа какво точно е замислил и какво възнамерява да направи с милиони тонове камъни, подредени един върху друг — повдигна рамене той.

— Добре, нека тогава опитаме да се видим с Азис и да го питаме какво мисли за всички тези несъответствия.

Ръдърфорд метна последен продължителен поглед към безизразното лице на сфинкса и нарами раницата си.

— Да се връщаме в колата.

Катрин също изгледа безсмъртното лице на древната скулптура и промърмори почти на себе си:

— Е, ще разгадаем загадката ти, сфинксе.

Тя се обърна на пети и последва Ръдърфорд по лекия наклон на платото на Гиза към колата.

— Спри!

Шофьорът на Безумов мигновено натисна спирачката и закова ленд крузъра на ръба на паркинга за туристи в Гиза. Возилото тутакси вдигна облак прах.

Безумов не повярва на очите си. Напрегна поглед и се вторачи в двамата европейци, които се отдалечаваха от сфинкса в посока към паркинга. На лицето му се изписа гримаса на гняв и изненада. Двамата западняци се приближиха и оправдаха всичките му опасения. Той ги проследи с поглед до една от спрените коли. Първо Донован, а след нея и досадният англичанин влязоха в колата. Руснакът удари ядосано с длан по таблото на колата.

Ръката му инстинктивно се плъзна под сакото и опипа кобура. Да, пистолетът си беше там.

„Но тук въобще не е подходящо място…“

Колата на двамата потегли от паркинга.

— Шофьор, тръгвай след тази кола. Не я изпускай от очите си дори за секунда.

Шофирането в Кайро не е лесна работа. Много от улиците си приличат като две капки вода, указателните табели се броят на пръсти и са разположени далеч една от друга, трафикът е ужасяващ, а местните шофьори смятат правилата за движение в най-добрия случай за пожелателни, а в най-лошия за абсолютно безсмислени.

След поредица от погрешни завои и цял оркестър клаксони Катрин и Ръдърфорд най-сетне паркираха зад Министерството на старините. Ръдърфорд изглеждаше като излязъл от пералня.

— Това си беше истински кошмар. Мислех си, че никога няма да успеем да се доберем дотук. Освен това смятах, че ни преследват, докато не си дадох сметка, че дори и най-решителният престъпник на света не би рискувал да се пребори с подобен трафик.

Той изскочи от колата и се загледа в сградата, подслонила Министерството на старините — стори му се, че около нея витае някаква злокобна атмосфера.

— Наистина ли смяташ, че си струва да опитваме да се видим с Азис? Искам да кажа, какво толкова ще научим от него, дори и да допуснем, че се съгласи да ни види?

Катрин затръшна вратата на колата.

— Джеймс, засега се движим добре. Ако от срещата не излезе нищо, можем да си намерим хотел и там на спокойствие да обмислим какво да предприемем. Просто ми се ще да видя реакцията му.

Един пазач със зле скроена кафява униформа и шапка с козирка излезе от караулната и им махна да се приближат към задния вход на сградата. Катрин и Ръдърфорд се подчиниха на жеста.

— Селям алейкум. Паспорти моля.

Те му подадоха паспортите си и след като ги огледа внимателно, пазачът им махна да влязат.

Озоваха се в мърляв коридор, покрит с изтрит балатум, който, ако можеше да се вярва на надписа над главите им, водеше към рецепцията. От двете страни на коридора се редяха затворени врати, а от време на време вдясно или вляво тръгваха разклонения, водещи кой знае накъде. Катрин огледа опърпания, зле осветен коридор и се обърна към Ръдърфорд: