Том Мартин - Пирамида

При споменаването на Сириус, Катрин усети рязко пробождане в гърдите. Тутакси се пренесе обратно в обляната в слънце аудитория на „Ол Соулс“ и лекцията си за загадките на племената на догоните. „Господи, какъв дълъг път изминахме. Онова, което допреди дни беше забавно научно упражнение, изведнъж се превърна във въпрос на живот и смърт“.

— Всяка камера — продължи Ръдърфорд — си има такъв тунел, чиято права пресича траекторията на точно определена звезда. Обикновено, когато правата на един от тунелите се изравни точно с местоположението на звездата, другите не са на една линия с тяхната звезда. Очевидно обаче през 2450 г. пр.н.е. всичките четири тунела са водели право към отредените им звезди.

— Питам се какво значение е имало това за строителите. Може би това е била годината, в която най-сетне са успели да се съвземат от разрушителната сила на потопа. Но в тази връзка със Сириус има нещо… — Катрин не можеше да пропъди догоните от главата си. — Може би носителите на светлината също са били посетени…

Ръдърфорд не успя да разбере за какво говори тя.

— Моля?

Катрин се спря.

— А, нищо. Просто е много странно. Във всеки случай, надали е случайно, че тунелите водят право към звездите.

Ръдърфорд метна тревожен поглед към осветлението, сякаш очакваше лампите отново да изгаснат.

— Хайде да поговорим за това отвън. Мисля, че напрежението тук ми идва в повече. От това затворено пространство ме хваща клаустрофобия.

Катрин се накани да тръгва.

— Не можеш да си представиш колко съм съгласна с теб.

Вратата на самолета на секретаря се отвори и северноафриканската жега го удари като с юмрук. Международното летище на Кайро се пържеше под лъчите на убийственото слънце. Двигателите на самолета все още работеха и шумът им обезсмисляше всеки опит за комуникация. Навред се носеше натрапчивият мирис на авиационно гориво.

Секретарят направи гнуслива физиономия и слезе надолу по стълбите към пистата, следван от двамата си най-доверени бодигардове. Почти по същото време към самолета се приближи четиритонен камион с покрита с брезент каросерия и спря близо до стълбичката на самолета. От шофьорската кабина скочи мускулест мъж с маскировъчна униформа и европейски черти и закрачи стегнато към тримата новодошли. Двигателите на самолета все още вдигаха шум до бога, така че на мъжа във военна униформа му се наложи да крещи:

— Водя шестима души в камиона, сър. Всички са въоръжени и готови за действие. Освен това цяло Кайро е пълно с наши агенти, които очакват заповеди. Мога да докладвам, че обектите пристигнаха, минаха през митницата преди около три часа и сега се намират в Гиза.

— А човекът с белия костюм? Него открихте ли?

— Не, сър. Така и не успяхме отново да му хванем следите. От световния оперативен център ни осведомиха, че е бивш офицер от руската армия, освен това се занимава с наука и шпионира. Вероятно това обяснява защо го изгубихме. Преди няколко години е работил съвместно с професор Кент и проявява интерес към ледниците.

Секретарят изгледа подчинения си и решително изложи плана за действие:

— Трябва да изолираме обектите и тогава да се справим с тях. Не искам историята от Ла Пас да се повтаря. Работата трябва да се свърши дискретно, но от друга страна, не бива да изпускаме Гиза от поглед — поставете хора там. Що се отнася до руснака, време е да обезвредим и него. На този етап не следва да поемаме каквито и да е рискове. Разпратете незабавно снимката му до всички агенти със заповед да бъде застрелян на място.

Секретарят млъкна и се загледа през самолетната писта към далечните сгради на летището, където дребни фигурки, подобни на мравки, се придвижваха в убийствената жега. Пролетното равноденствие щеше да настъпи след броени часове. Секретарят изглеждаше изморен, дори остарял. За пръв път очите му издадоха признаци на слабост — като че ли се канеше да потръпне.

Той изгледа двамата си бодигардове, получили подробни инструкции още на самолета. Имаха завиден професионален опит и секретарят знаеше, че може да разчита на лоялността им в сблъсъка си със сенатора, който щеше да е зает с планове за предстоящите дни. Последното, което очакваше, беше някой от хората му да тръгне да го разпитва по неудобни теми.

Катрин и Ръдърфорд се измъкнаха от утробата на Голямата пирамида и ярките слънчеви лъчи едва не ги ослепиха. Безоблачното синьо небе се простираше във всички посоки и дори безрадостната гледка на пустинята им подейства като мехлем след напрежението и клаустрофобията на подземните тунели.