Том Мартин - Пирамида

Катрин и Ръдърфорд изминаха половината западна страна на пирамидата, където бе скелето, по което стълбата се качваше към входа. Когато наближиха, Катрин се огледа наоколо из тълпата туристи и се помъчи да установи дали някой не е тук специално заради тях. Забеляза един човек, който очевидно бе сам, отдалечен от групите. Носеше арабско облекло, но не гледаше към нея. Изгледа и някакво семейство, което напредваше през пясъците. Реши, че се безопасни, но напоследък всичко се променяше с такава бързина, а хич не й се щеше да попаднат в капан точно под земята. Рано или късно Безумов щеше да се появи отнякъде и Катрин бе сигурна, че въобще няма да се зарадва на срещата им.

Ръдърфорд я погледна.

— Хайде да влизаме, нали затова дойдохме дотук.

Той също се притесняваше, така че се запътиха бързешком нагоре по стълбите с наведени глави. Влязоха през вратата, наподобяваща вход на пещера. Катрин метна последен поглед през рамо към външния свят и паркиралите наблизо коли. На паркинга цареше несекващо оживление, постоянно идваха и си отиваха все нови и нови коли. Тя още не беше стъпила в големия тунел, а клаустрофобията вече я бе сграбчила за гърлото.

Ръдърфорд тръгна напред, влезе в тунела и прокара длан по неравната стена.

— Не обръщай внимание на този тунел — той е без значение. Направен е от арабски работници, а не от истинските строители на пирамидата, та затова не прилича на нищо. Казват му Дупката на Мамун. Наречен е така на името на египетския халиф, наредил да го прокопаят.

Двамата пристъпваха мълчаливо в зле осветения тунел, докато не стигнаха до основния коридор. Той водеше надолу, към мрачните подземия на пирамидата. Въпреки че на тавана му бяха окачени лампи на равни интервали разстояние, краят не се виждаше. Самият коридор наподобяваше вътрешността на гигантска машина. Каменните стени бяха гладки като стъкло. Гледката беше поразителна.

„Това е наистина невероятно. Не е възможно да е просто гробница. Трябва да е някакъв механизъм. Функционалността му личи отвсякъде“.

Ръдърфорд й се усмихна.

— Подозирах, че ще се впечатлиш. Коридорът върви право надолу в продължение на сто и шест метра под ъгъл от двайсет и шест градуса, което е точно наполовина на петдесет и два градусовия наклон на стените на пирамидата. По-удивителното обаче е, че през целия път наклонът не се отклонява с повече от 2–3 сантиметра. Дори в наши дни постигането на подобна точност е почти невъзможно.

Ръдърфорд я поведе надолу по коридора.

— Сега отиваме към галерията.

Докато вървяха, Катрин постоянно въртеше глава и оглеждаше тънещите в сумрак стени. Сенките им постоянно чертаеха странни фигури наоколо. Стъпките им шумно отекваха в царящата наоколо тишина. В един момент й се стори, че чува нечии други стъпки да отекват зад гърбовете им. Реши, че няма какво да направят и просто трябва да продължат напред. Установи, че диша учестено и на пресекулки, и направи усилие да се успокои. Най-сетне се спуснаха по някакви наскоро изрязани в камъка стъпала и се озоваха в коридор, който водеше нагоре. Той сякаш бе огледално изображение на тунела, от който току-що бяха излезли. Същият перфекционизъм, същите невъзможни за постигане ъгли, само дето този път тръгна ха нагоре. Усещането й за клаустрофобия се засили. Таванът бе само на около метър и двайсет, а въздухът ставаше все по-задушлив. Те продължиха да се изкачват приведени на две.

След като повървяха така в продължение на няколко минути, тесният тунел внезапно свърши в обширна камера, дълга около петдесет метра и висока поне десет. Таванът бе леко наклонен и на места извит. Ръдърфорд с облекчение се изправи в цял ръст и се протегна.

— Пфу, честно казано, вече взе малко да ме дострашава в този тунел.

Катрин мълчаливо избърса потта от челото си. Не й се щеше да признава точно колко я е страх. Чувството, че някой ги е проследил чак тук, до вътрешността на пирамидата, с намерението зловещо да им отмъсти, не я напускаше. Тя се опита да се отърси от налегналите я тягостни съмнения и погледна към пода на камерата, който леко се издигаше пред тях.

— Какво е това? — попита и посочи един ров, който пресичаше цялата камера пред тях. — Прилича на вдлъбнатина за някакъв механизъм или нещо подобно. Моля те само не ми казвай, че не знаеш какво е.

Ръдърфорд се усмихна извинително. Катрин поклати глава и двамата се запътиха нагоре през голямата галерия.

След като преминаха още един коридор, най-сетне се озоваха в голямо помещение. Ръдърфорд се протегна, разтърка гърба си и понагласи раницата.