Том Мартин - Пирамида

С маниер на инкски принц Безумов нареди на двамата индианци да вземат багажа на Ръдърфорд и Катрин. Джеймс незабавно застана на вратата на вагона, за да препречи пътя им. Катрин пристъпи до него, за да го подкрепи, а лицето й бе потъмняло от гняв и объркване. Безумов протегна ръка към нея и се усмихна очарователно:

— Моля, позволете да ви отведа в хотела ми.

Опитите му за кавалерство въобще не впечатлиха Катрин. Тя не го хареса особено още при първата им среща, а сега, след като се появи изневиделица тук, руснакът я обърка още повече, и то не само с присъствието си, а и с нетърпението и очевидната си нервност.

— Не, благодаря, няма да се възползваме от поканата. Предпочитаме да отседнем другаде.

Безумов тъжно поклати глава.

— Опасявам се, че автобусът вече е претъпкан с туристи, а свободни стаи има единствено в моя хотел. Колата ме чака пред гарата. Позволете ми да ви откарам. Можем да оставим багажа ви в хотела, а после да се поразходим из развалините. Ще ви изчакам.

Той се извърна и пое отривисто през перона. Катрин и Ръдърфорд слязоха от влака и го изгледаха. Изумлението не слизаше от лицето на Джеймс.

— Кой е този човек? Ние нямахме и представа, че ще дойдем тук, докато не говорихме с Ернан… Мислиш ли, че е на страната на враговете на професора, които и да са те? И защо така упорства да говори с теб? Просто невероятно! Прелетял е половината земно кълбо, само и само да те открие.

Катрин изглеждаше замислена.

— Не знам. Честно казано, чувствам се ужасно объркана. Но ме е страх от него.

Тя се извърна към Ръдърфорд и го изгледа.

— Какво ще правим? Да се опитаме ли да избягаме? Той обаче ще ни открие, нали? Ако е опасен, няма да предприеме нищо, докато не е изкопчил необходимата му информация. Може би все пак трябва да разговаряме с него и да видим какви връзки е поддържал с професора, без да му казваме каквото и да било. Какво ще кажеш за тази идея?

Протегна ръка, хвана Ръдърфорд за лакътя и лекичко го стисна. Той се замисли за момент, пое ръката й и кимна.

Шофьорът на Безумов държа вратата на колата отворена първо за Катрин, а после и за Ръдърфорд. Самият Безумов седеше на предната седалка и Катрин забеляза, че я гледа настойчиво в огледалото. Въпреки страха си тя все още беше бясна. По изопнатото лице на руснака проблесна мимолетна усмивка.

— Доктор Донован, съжалявам, че изглеждам толкова загадъчен. Когато ви видях за пръв път, си мислех, че сте просто обикновен учен, и не ми се щеше да влизам в подробности относно общите ни занимания с професора. След като дойдохте дотук обаче, съм сигурен, че знаете нещо повече, така че можем да си позволим да сме по-открити.

Катрин и Ръдърфорд го гледаха втренчено. Шофьорът запали колата и я подкара нагоре по черния път от гарата до руините на Мачу Пикчу.

— Аз съм от руската академия на науките в Санкт Петербург — продължи Безумов. — По образование съм геолог, но също както професора работата ме отведе доста далеч от първоначалните проучвания, с които се занимавах. Постепенно се превърнах в специалист по антарктически скали и през 1989 година оглавих експедиция до място, което вие западняците наричате Земята на принц Харалд. Това е крайбрежен район в Антарктика. Там направих откритие, огромно по значимост откритие. Натъкнах се на доказателства, че през късния палеоцен или неоцена в Антарктика е имало тропическа растителност. Това, разбира се, означава, че там е имало тропически климат… Впоследствие Съветският съюз се разпадна, отделът, в който работех, изгуби бюджета си и се оказа, че никой не се интересува от откритията ми, с изключение на професор Кент. Той се свърза с мен през 1998 година и оттогава непрестанно работехме по проблемите на последните геоложки и климатични промени на планетата.

Безумов разкопча колана си и се извърна към тях.

— Като казвам „последни“, имам предвид онези, които започват от последния ледников период — отпреди 100000 години.

Катрин го изгледа скептично.

— И защо не ми казахте всичко това още от самото начало, а ме преследвате през половината земно кълбо?

Безумов се усмихна едва доловимо и я изгледа с любопитство, но изражението му остана безстрастно.

— Скъпо момиче, работата ми през последните петнайсет години най-сетне се приближаваше към края си, когато внезапно разбрах, че професорът е мъртъв. Сигурно се досещате защо бях толкова притеснен за резултата от съвместните ни усилия.

Ръдърфорд продължаваше да има съмнения.