Том Мартин - Пирамида

— Да, странно е, прав си.

— Странно! Това не е просто странно, а и не е просто съвпадение. Сигурен съм, че Виракоча и Озирис са един и същ персонаж. Кодът трябва да е скрит точно в такива митове. Фактът, че една и съща сюжетна линия е оцеляла в две съвсем различни една от друга култури през бог знае колко хилядолетия, ни показва, че митовете са идеалната платформа за пренос на послания от античността.

— Добре, а сещаш ли се какво точно означават тези послания?

— Все още не, но сега поне знаем откъде да започнем търсенето.

Ръдърфорд се отпусна на мястото си и потъна в размишления за митовете по света.

Докато влакът бавно изкачваше дългия, стръмен склон, грандиозните гледки отново приковаха вниманието им. Стръмните скатове на долините бяха напълно завладени от тропическа растителност и самата идея да качваш по тях каквото и да е, да не говорим за огромни каменни блокове за строеж на храм в сърцето на планината, изглеждаше налудничава.

Най-сетне, с много пухтене и скърцане, локомотивът се зае със стръмния подход към Мачу Пикчу Пуентас Руинас — входната врата към известните развалини. Катрин погледна надолу към свещената за инките река Урубамба, която се виеше далеч под тях и обикаляше основата на планината като гигантско блестящо влечуго.

Гарата полека-лека се приближаваше. По перона се щураха индианци, а всички в купето задърпаха раниците и чантите си и се заприготвяха за слизане. Внезапно Катрин забеляза нещо, но в първия миг не повярва на очите си. Тя огледа отново късия, претъпкан с хора перон и сърцето й спря да бие за няколко секунди. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново ги отвори. На перона стоеше Иван Безумов, облечен в бял ленен костюм. Катрин си пое рязко въздух и седна обратно на мястото си, а спирачките на влака изскърцаха и вагонът им бавно премина покрай човека с бял костюм.

Тя изгледа невярващо Ръдърфорд.

— Сигурно няма да повярваш, но съм убедена, че току-що видях онзи странен руснак Безумов отвън. Стоеше на перона, а сега тръгна към нашия вагон. Какво, по дяволите, прави тук? Божичко, Джеймс, какво ще правим? Къде можем да се скрием?

Ръдърфорд едва не подскочи от изненада.

— Тук ли е? Не може да бъде.

Още докато изричаше думите, забеляза руснака, който определено се бе насочил към техния вагон, следван от двама здрави индианци.

Едва тогава влакът най-сетне спря сред какофония от скърцащи колелета и свистяща пара. Адреналинът блъскаше бясно във вените на Ръдърфорд, а той отчаяно се опитваше да измисли път за отстъпление. От перона имаше един-единствен изход, който се намираше в другия му край, но Безумов и оръженосците му вече го бяха блокирали.

Джеймс изтича по коридора и отвори вратата от другата страна на фургона, но тутакси замръзна от ужас. Вратата се залюля на пантите си, а под нея зейна заплашителен вертикален планински склон, който се спускаше стотици метри надолу чак до далечната река. Само още една стъпка и щеше да приключи земния си път. Той се овладя и се извърна на пети. Катрин стоеше като препарирана. Беше прекалено късно — човекът с белия ленен костюм вече беше пред вратата на вагона им.

Двамата се спогледаха ужасено, а времето сякаш спря. Иван Безумов хвана дръжката на вратата и я отвори. Обърна се към тях със силния си руски акцент:

— Доктор Донован и доктор Ръдърфорд. Добре дошли на Мачу Пикчу.

Джеймс онемя. През главата му препускаха объркани мисли.

„Дали ще ни застреля веднага? Каква въобще е ролята му в цялата история? Дали е убил и професора? — При тази мисъл усети как космите му настръхват от ужас. — Но ако не възнамерява да ни убива, какво тогава търси тук?“

Безумов им се усмихна широко и продължи:

— Моля ви, не ме гледайте така нещастно. Ужасно съжалявам за случилото се при последната ни среща. Държах се непочтително и крайно невъзпитано. Дайте ми поне една възможност да се реабилитирам.

Гневът в гърдите на Ръдърфорд надделя над страха и той отвърна:

— Безумов, какво, по дяволите, правите тук? Откъде знаете, че ще идваме в Мачу Пикчу? Как въобще се озовахте на това място?

— Съжалявам! Не искам да оставате с впечатление, че ви преследвам като някакъв маниак, но просто е крайно наложително да говорим. Видях се с ректора на колежа и той ми каза къде сте отишли.

По гърба на Катрин пробягаха ледени тръпки. „Откъде може да знае ректорът, че съм тръгнала за Перу?“

— Като се има предвид, че познавам работата на професора в детайли — продължи Безумов, — реших, че рано или късно ще дойдете тук. Хванах следващия полет след вашия и от Лима пристигнах направо тук. Чаках ви и се надявах скоро да се появите. Когато видях и двама ви, почувствах огромно облекчение, но в никакъв случай не съм искал да ви стресна, простете ми за това.