Джей Баркер - Шестото покварено дете

– Тя е майка на Бишъп – каза тихо Портър.

– Мъртвата ли? Нали точно това казах.

– Не мъртвата. Онази, която беше с мен. Другата Сара Уернър. Фалшивата Сара Уернър. Точно преди да си тръгнат с Бишъп, точно след като тя застреля затворничката, те ми казаха, че тя е майката на Бишъп.

– Вярваш ли им? След всичко, на което те подложи той?

Очите на Портър се сведоха към ръцете му, които продължаваха да се държат така, сякаш не могат да си намерят място.

– Трябва да прочета дневниците. Всички дневници. Всичко, което той е оставил в онази стая. Всичко е там.

Всичко, което ни е необходимо. Всички отговори. Всичко е там. Всичко е там.

– Сам, говориш несвързано. Трябва ти почивка.

Портър вдигна поглед и се приведе напред:

– Трябва да прочета тези дневници.

Пул поклати глава:

– Няма начин.

– Отговорите са в онези дневници.

– Мисля, че тия дневници са пълни лайна – отсече Пул.

– Открих езерото. Къщата. И ти видя всичко, нали? Бил си там. Знам, че си бил там. Те са истински. – Гласът му се понижи съучастнически: – Има едно кърваво петно в мазето, точно там, където той каза, че ще има. Там, където е умрял Картър.

– Да поговорим за това, Сам. Това ли е първият път, когато си ходил в Симпсънвил, Южна Каролина? На Дженкинс Кроул Роуд 12?

Портър го изгледа недоумяващо.

– Какво? Да, разбира се. Защо?

– Когато пристигнах в Симпсънвил, заедно с местния шериф разгледахме документациите на недвижимите имущества. Името ти е върху нотариалния акт.

Портър сякаш не го чу.

– Откри ли Картър в езерото? – попита.

– Извадихме шест тела. Пет цели тела плюс още едно накълцано на парчета, в чували за боклук.

– Картър – каза Портър меко.

– Нотариалният акт, Сам. Защо е на твое име?

Портър отново се взираше в ръката си. Устните му се движеха беззвучно.

– Сам?

Главата му се вдигна светкавично.

– Какво?

– Защо името ти е върху нотариалния акт за къщата на Дженкинс Кроул Роуд 12?

Портър махна с ръка:

– О, сто процента дело на Бишъп. Фалшифицирал го е, подправил го е, подменил го е… няма значение. Той го е направил и няма значение. – Отново се облегна на стола, върху устните му изгряваше крива усмивка. – Открил си Картър. Ти си открил Картър. Мамка му, ти си открил Картър!

Пул се вгледа в ръцете на детектива, които продължаваха да потръпват конвулсивно.

– Не си добре, Сам. Трябва да си починеш.

Портър стовари с трясък длани върху масата и се наведе напред:

– Трябва да прочета дневниците!

– Кои са останалите пет тела, които извадихме от езерото?

– Нямам представа!

– Мястото е твоя собственост.

Портър отвори уста, за да отговори, после отново потъна в мълчание. Очите му се върнаха към разглеждането на ръцете. Преплете пръсти, след което ги раздели.

– Бишъп е. Това е неговият специалитет. Той непрекъснато лъже.

– Ако е истина, защо вярваш на дневниците? – попита Пул. – Ако на Бишъп не трябва да му се има доверие, защо ти пука какво пише там?

Портър го погледна с надежда.

– Къде са те сега? Още ли са в хотел „Гийон“?

– Зададох ти въпрос, Сам.

– Имената на мъртвите, за които толкова много си се зачудил, са в тези дневници.

– Няма как да си сигурен.

Портър се наведе още по-напред. В ъгълчето на устата му блестеше тънка струйка слюнка.

– Знаем, че е истина, понеже намери Картър именно там, където той каза, че го е захвърлил. Знаем, че е истина, понеже в мазето има петно кръв и има катинар на фризера. Той иска да знаем какво се е случило. Останалото – като например името ми върху нотариалния акт – е просто прах в очите, говната, през които трябва да погледнеш, за да прозреш!

Пул се облегна назад в стола си, като нито за миг не изпускаше от очи човека срещу него. Този път Портър отвърна на погледа му и промълви.

– „Казваше се Роуз Финики и заслужаваше да умре, заслужаваше да умре сто пъти – изобщо не беше чиста.“

– Моля?!

– Това ми каза Бишъп веднага след като я застреля в главата.

– Жената, която открихме в лобито на хотел „Гийон“? Портър кимна.

– Другата жена – жената, която мислех, че е Сара Уернър – тя е майката на Бишъп. Той ме използва, за да докарам и двете до Чикаго. Каза ми, че имал бомба.

– Имаш остатъци от барутен нагар по ръцете от онова оръжие.

– Измъкнах пистолета от ръцете му и стрелях предупредително. Не съм я застрелял аз. Той я уби.

– Ако пистолетът е бил у теб, защо си оставил да се измъкнат и двамата? Защо не ги арестува?

– Знаеш защо.