Джей Баркер: Шестото покварено дете

Някой почука по стъклото. Тежък юмрук. Два бързи удара.

Пул остана безмълвен за момент, очите му не се отделиха от Портър. Детективът също не отмести поглед. Пул не можеше да го разчете. Искаше му се, но не можеше. Дори Портър да лъжеше, езикът на тялото му не го издаваше. Очевидно вярваше на всичко, което казва.

Това обаче не означава, че е истина , напомни си Пул. Той се изправи и отиде до вратата.

Зад него Портър се обади:

– Не можеш да го заловиш без мен. Не можеш да заловиш никой от тях.

Клеър се вгледа в медицинската сестра, която стоеше на прага на офиса им. Жената бе на смяна от мига, в който бяха пристигнали, и не изглеждаше по-добре от останалите – кървясали очи, тъмни торбички, приведен гръб. Не си беше позволила да намали темпото обаче. Клеър се съмняваше дали изобщо е излизала в почивка.

– Докторът е на втора линия – кимна сестрата към телефона на стената.

Клеър ѝ благодари и се изправи. Тялото ѝ изскърца като стария метален стол, който от няколко часа насам бе станал неин втори дом.

Всичко я болеше.

Костите. Гърлото. Дори очите ѝ пулсираха. Носът ѝ се бе превърнал във фабрика за сополи. Постоянно ѝ беше студено и не можеше да се стопли.

Клоз я наблюдаваше изтощено от собственото си ъгълче на стаята. И той видимо не бе в по-добра форма.

Тя отиде до телефона, вдигна слушалката и натисна светещия бутон.

– Детектив Нортън слуша.

– Детектив? Здравейте, аз съм д-р Бейър.

Заради карантината все още не се бе срещала лично с него. Каза си, че най-вероятно на живо прилича на кръстоска между Джордж Клуни, Патрик Демпси и онзи сладур от „Смешно отделение“, понеже я караше да се усмихва, а тя наистина имаше нужда от нещо, което да върне усмивката на лицето ѝ. Гласът му беше нисък, дрезгав, сякаш драскаха песъчинки. Гласът на човек, който е прекарал живота си във внимателно обмисляне на думите си, преди да заговори.

Той се прокашля и ѝ съобщи именно онова, което тя искаше да чуе:

– Това е безнадежден случай. Знаете го, нали? Няма как този човек да бъде спасен.

Клеър хвърли бърз поглед през рамо към Клоз. Той беше спрял да се занимава с неговите си компютърни неща и я наблюдаваше. Тя притисна слушалката към ухото си и понижи глас:

– Ако този човек умре, Ансън Бишъп ще разпространи ТОРС някъде из града. Хиляди хора ще бъдат застрашени!

– Това по никакъв начин не променя фактите, детектив. Този човек е в последен стадий на глиобластома. Огромна част от мозъка му е поразена от твърде агресивен тумор. Премахнах това, което можах, но е просто невъзможно да поправим нанесените от него щети. Честно казано, учуден съм, че този мъж все още е жив. Освен че е причинил загуба на паметта и на двигателните функции, ракът е навлязъл и в задния париетален кортекс, както и в първичния моторен кортекс. След операцията най-малкото ще му е нужно командно дишане. Забелязахме аномалии в сърдечния му ритъм, а имам основания да предположа, че и зрението му е нарушено. Качеството му на живот…

Клеър притвори очи, докато докторът продължаваше да дудне.

– Казаха ни, че вие можете да го спасите, че разполагате с някакво лечение…

– Изследванията ми в „Джон Хопкинс“ са съсредоточени върху фокусираната ултразвукова терапия – прекъсна я д-р Бейър. – Неинвазивна процедура за третиране на глиобластомата… но сме още в много ранни етапи на клинични експерименти. Ако ми го бяха докарали преди няколко години, може би щях да успея да му помогна, но сега? Болестта е прогресирала твърде много. Няма известно лечение оттук нататък. Прекалено сме закъснели.

– Какво друго може да направите?

– Нищо, което вече да не е било правено. Мога да го позакрепя, да му осигуря минимален комфорт и да чакаме да се случи неизбежното. В текущото му състояние бих се изненадал, ако изкара повече от ден-два.

Клеър хвърли поглед към Клоз. В очите му се четеше надежда. Тя се извърна и заговори отново:

– Искам да съобщите на медиите, че резултатът от операцията на Пол Ъпчърч е бил по-добър, отколкото сте очаквали. Че е стабилизиран. И че планирате да го закарате в „Джон Хопкинс“, за да продължите лечението, в мига, в който състоянието му позволи да бъде местен. Трябва да ги убедите, че сте обнадежден.

Д-р Бейър не отговори.

Клеър хвърли поглед към часовника си.

– Докторе, Ансън Бишъп все още е някъде навън на свобода. Трябва да го накараме да вярва, че правим всичко по силите си, че Ъпчърч получава лечението, за което той настоя. Не е нужно да навлизате в подробности – позовете се на лекарската тайна или кажете, че нямате достатъчно информация – просто трябва да ги оставите с такова впечатление.