Джей Баркер - Шестото покварено дете

– Заради онова, което каза на Клеър?

Портър кимна.

– Инжектирал е двете момичета с вируса на ТОРС и е оставил образец в болницата, за да докаже, че не ни лъже. Каза ми, че имал още от патогена, и ако не ги оставя да си тръгнат, се е уговорил с някого да разпространи вируса. Не биваше да рискувам – можеше да казва истината. Налагаше се да ги оставя да избягат. Каза ми, че трябва да позвъня от стая 405. Каза, че там ще има още доказателства.

– И ти го послуша?

– Имах ли избор?

На Пул му се искаше да му каже, че е разполагал с много възможности. Бе правил избори многократно още от първия миг, в който бе поел делото, та чак до настоящия момент, и постоянно продължаваше да минава през грешната врата. Погледът му върху нещата беше толкова замъглен, че все едно бе сляп. Не стига че заешката дупка бе потресаващо дълбока, ами на всичкото отгоре Портър и Бишъп се редуваха да копаят още и още.

– Има и нещо друго. Нещо, което трябва да знаеш.

– Светлината в очите на Портър примигна, подобно на електрическа крушка при спад на напрежението. Той примигна, след което отново фокусира погледа си върху Пул.

– Някои части от дневниците са истина: къщите, езерото, семейство Картър… мисля, че тези неща са верни. Други обаче не са. Сега го виждам. Нещо в ритъма на писането. В избора на думи. Оставил е следи. Мисля, че мога да открия разликата. Мога да прозра евтините му номера. Ти също, нали?

Пул се дразнеше все повече с всяка изминала минута.

– Тези дневници са само за отвличане на вниманието!

– Не! – Думата се изтръгна от устата на Портър явно доста по-гръмко, отколкото бе планирал, понеже при звука ѝ той се сви обратно на стола. – Не, тези дневници са ключът към всичко. Просто трябва да разгадаем този пъзел.

– Единственото, което трябва да направя, е да хвана убиеца.

– Убийците – поправи го Портър.

– Какво?!

– Точно преди да ме зарежат в онзи хотел, майката на Бишъп каза: „Защо си казал на този мил човек, че баща ти е мъртъв?“ Говореше за дневника. – Портър отново се наведе напред. – Схващаш ли? Вече го виждам ясно. Думите направо ми крещят от страниците. Фалшът и истината – сякаш са напечатани с различен цвят, толкова ясно ги виждам. Ти огледа тялото на Либи Макинли – не мисля, че Бишъп я е убил. Мисля, че се е опитал да я защити. Ако не е бил Бишъп… – Пръстите му отново затрепериха, все едно плетеше или месеше невидимо тесто. – Всичките са убийци – майка му, баща му и Бишъп – и мисля, че и тримата в момента са в Чикаго. Тримата приключват нещо, което е започнало преди много години, нещо, което води началото си от детството на Бишъп. Нещо, скрито в тези дневници. Нещо истинско, покрито с купища лъжи. – Той закима и се усмихна. – Нещо, което вече виждам. – Погледна към Пул: – Трябва да ми се довериш.

Пул се взря в него. Секундите зацъкаха една след друга.

– Някои хора мислят, че ти си бащата на Ансън Бишъп.

Слюнката продължаваше да се точи от устата на Портър и капеше върху металната повърхност на масата, образувайки малка локвичка. Той обърса устни и погледна Пул право в очите:

– А ти какво мислиш?

– Мисля, че доказателствата в стаята ти в хотел „Гийон“ са доста убедителни.

Портър се изкиска:

– Снимките ли? Стига, де, знаеш колко лесно могат да бъдат фалшифицирани.

– Някои от тези снимки са на повече от двайсет години – отвърна Пул. – Дори и да искаше да ги фалшифицира, откъде Бишъп ще намери двайсетгодишни твои фотографии, за да работи с тях? Откога го познаваш, Сам?

– По-малко от половин година – отговори Портър.

– Срещнах го в същия ден, в който и Наш – онази злополука с автобуса, когато се преструваше, че работи за чикагската полиция. Подложи ме на детектор на лъжата, ако това ще те успокои – не ми пука. Нямам какво да крия. Снимките не са по-различни от нотариалния акт – просто се опитва да те заблуди, за да не съзреш истината.

– Истината, която само ти виждаш – в дневниците му. Портър не отговори нищо. Съзнанието му отново се бе отнесло някъде.

Пул се опита да не позволи разочарованието да се изпише върху лицето му.

– Коя е Роуз Финики?

– Трябва да ми позволиш да изчета дневниците. Знаеш, че не би ги оставил, ако не са важни. Най-малкото би трябвало да осъзнаваш това.

– Ще накарам хората ми да ги прегледат.

– Нямаме време за това. Хората ти не знаят какво точно да търсят. Не могат да прозрат истината, зарината от всичките лайна. Аз познавам Бишъп.

– Наистина ли? – контрира Пул. – И колко добре го познаваш?