Джей Баркер - Шестото покварено дете

– Детектив, аз имам отговорности към пациента си, репутация…

– Вашите действия могат да спасят хиляди хора. Този човек – Пол Ъпчърч – отвлече и уби няколко момичета. Две от неговите жертви са тук, в тази болница, и се борят за живота си. Когато той умре, никой няма да танцува на гроба му по-щастливо от мен, но засега обществеността трябва да е убедена – Ансън Бишъп трябва да е убеден, че прогнозата е повече от положителна. Поне засега.

Докторът мълча доста дълго.

– Трябва да си помисля, детектив. А вероятно и да се консултирам с адвоката си. Ами ако Бишъп има човек някъде в тази болница, който му докладва за действията ни? Не познавам лично никой от хората, които бяха в операционната с мен. Моят екип е в Балтимор, в „Хопкинс“.

Клеър въздъхна и зарови пръсти в заплетената си коса.

– Аз обаче съм закотвена за тази стая. Трябва да говорите и с тях. Да им обясните какво е заложено на карта в тази ситуация.

– Искате твърде много, детектив.

– Ще го направите ли?

– Ще ви се обадя пак.

Той затвори, преди тя да каже и дума. Клеър постоя известно време неподвижна, след което окачи слушалката.

– Е, как е той? – попита Клоз.

– Направо страхотно.

Преди Клоз да отвори уста, някой почука на вратата, Клеър надникна през стъклото и позна Джаред Малтби от Агенцията за контрол на заболяванията. Не изглеждаше никак щастлив.

От мига, в който Пул влезе при Портър, броят на хората, които наблюдаваха случващото се в стаята за разпити, се бе увеличил с двама. Освен Наш там се бе появил и капитан Хенри Далтън, както и още някой, когото Пул не познаваше.

Въпреки че Далтън беше с петнайсетина сантиметра по-нисък от Пул, от него се излъчваше някаква властност, която го караше да изглежда значително по-висок, отколкото бе. Независимо от факта, че беше пет сутринта, капитанът вече бе гладко избръснат, свеж и току-що изкъпан. Точно сега Пул би убил за горещ душ.

– Не можете да го задържите – започна Далтън, пропускайки любезностите.

– На бас, че мога.

– Ако медиите надушат, че сте го тикнали в ареста, ще го разпънат на кръст.

– Предполагам, че вече са ви осведомили, капитане. Този човек сам се е разпънал на кръст. Не само че е заподозрян за убийството в хотел „Гийон“, ами е издирван и за измъкването на жена, която понастоящем е мъртва, от затвора в Ню Орлиънс и прекарването ѝ през дузина щатски граници. Не се е подчинил на заповедите ви и е напуснал Чикаго заради намерение за някакъв вид саморазправа с Бишъп. Шансът да напусне страната, ако го освободим сега, е огромен. Затова няма да ходи никъде. И изобщо не ми пука какво ще кажат медиите. – Пул се взря в другия мъж в стаята: – Вие пък кой сте?

Мъжът му подаде ръка. Беше облечен в тъмносин костюм. Косата му беше бяла и грижливо подстригана. Изглеждаше на петдесетина години.

– Казвам се Антъни Уорник. От кабинета на кмета съм.

Пул не стисна подадената му ръка. Вместо това се обърна отново към Далтън:

– Трябва да прегледам всичко, което имате за Портър – проверки на обкръжението, психологически прегледи, оценки. Искам да разбера всичко за миналото му.

– Мисля, че трябва да си дадеш малко почивка и да помислиш хубаво за всичко това – отвърна Далтън. – Всъщност всички ние трябва да постъпим така.

Уорник се обади:

– Агент Пул, ще бъде крайно безотговорно, ако обвините член на правораздавателните органи в престъпления, толкова гнусни като тези, извършени от Ансън Бишъп, без пълна яснота около всички факти. Журналистите са като гладни улични псета. Ще захапят каквото и да им подхвърлите, пък майната им на последствията. Ако някой ви снима как вървите е детектив Портър, а той е окован с белезници, не само той ще се пече на бавен огън, а и цялата правораздавателна система, включително и вашата агенция. Няма да се задоволят само с него. Всички ви ще нарекат корумпирани. Не можем да си позволим това да се случи. След последните събития в „Строгър“ нещата висят на косъм.

Той понижи глас и сложи ръка на рамото на Пул. Пул я махна. Уорник обаче продължи, все едно нищо не се е случило:

– Ако се окаже, че той наистина е замесен в цялата работа, винаги ще се намери време за правосъдие. Няма причина да работите по тази линия на разследването конфиденциално, да се уверите, че сте си подредили всички факти правилно, и чак тогава да оповестите нещата. Именно това би било отговорният начин на действие.

– Това не е Сам.