Джей Баркер - Шестото покварено дете

Наш хвърли бърз поглед към тримата агенти и към криминалистите от местната полиция, които го наблюдаваха втренчено. Никой не изглеждаше щастлив, че не е в центъра на събитията.

В мига, в който откриха, че телата са две, и Пул се беше опитал да претендира за юрисдикция, Уорник се обади на кмета, кметът се обади на директора на ФБР, а директорът се обади на шефа на Пул. След не повече от пет минути Пул вече имаше заповеди не само да държи чикагската полиция в течение, ами и да ги включи в екипа. Очевидно да работят заедно, бе най-добрият начин да запазят добрия си имидж сред обществеността. Пул възрази и незабавно бе скастрен. Наш не таеше никакви илюзии защо началникът на Пул толкова лесно се е съгласил – ФБР искаше да държи изкупителната жертва на една ръка разстояние. Ако нещата се оплескаха, искаха да имат някого, когото да обвинят – някой, който не е ФБР. Чудесното ни правителство в действие.

Наш се прокашля.

– Тя е на… хм… не съм много сигурен за възрастта. Предполагам, трийсетина, може и четирийсетина годишна. Трудно е да се прецени. Облечена е в бяла домашна роба. Тънка материя. Нищо друго, доколкото мога да видя. Няма обувки, няма бельо, няма палто или каквото и да е друго на местопрестъплението. Кожата ѝ е покрита с някаква бяла, прахообразна субстанция. Косата ѝ също.

– А дрехите?

– Не.

– Значи е облечена след смъртта си?

– Така изглежда.

– Какво друго?

Наш свали черните си кожени ръкавици, извади от джоба си латексови и си ги сложи, сложи и медицинска маска, в случай че белият прах е отровен. Наведе се още по-близо към тялото.

– Очите ѝ са затворени, но мисля, че дясното е било отстранено. Има малко засъхнала кръв в ъгълчето. – Бавно повдигна косата ѝ с ръка. – Ухото също липсва. Нагласена е специално в такава поза, че да изглежда, все едно се моли. Поставена е на колене.

Посегна към устните ѝ и се опита да ги разтвори.

– Вкочанена е. Не мога да отворя устата ѝ.

– Трупно вкочанясване?

– По-скоро е от студа.

– Не насилвай – каза Пул. – Съдебният лекар ще може да потвърди дали езикът ѝ е бил премахнат. Има ли три кутийки? Овързани с черна лентичка?

– Да – отвърна Наш. – Но обикновено не ги откриваме така. Бишъп ги изпраща по пощата, една по една, през около седмица. Никога не е оставял всичките три при трупа.

– Така беше с тялото, което открихте в тунелите с Портър. Финансовия директор на „Талбът“.

– Гюнтер Хърбърт – изрече Наш.

Бишъп бе казал на Портър, че е измъчвал Хърбърт, за да получи информация за финансите на Артър Талбът. Информация, която щяла да уличи едрият чикагски собственик на недвижими имоти в множество престъпления.

– Същото беше и с Либи Макинли – добави Пул. – Беше оставил трите кутийки на масичката ѝ за кафе.

– Нашият неизвестен заподозрян е изрязал нещо върху челото ѝ е нож.

– Какво пише?

– „Аз съм зло.“

Либи също беше изпонарязана. Хиляди дребни порязвания от бръснач по цялото ѝ тяло.

– И Хърбърт, и Макинли са измъчвани, за да се изтръгне информация – каза Наш меко. – Различни са от останалите ни жертви.

– Какво друго?

Наш се наведе още по-близо. Трупът пред него приличаше повече на статуя, отколкото на човек. Никога не бе виждал тяло, разположено така.

Молещо се.

Той присви очи.

– Крайчетата на пръстите ѝ.

– Какво за тях?

– Те са… изгорени.

– Отпечатъците ѝ са премахнати?

– Така изглежда – отговори Наш, опитвайки се да намери по-добра гледна точка, без да мести ръцете на трупа. – Това никога не го е правил.

– Има ли послание?

– Послание ли?

– Парче картон, хартия, каквото и да е… с нещо, написано върху него?

Наш се огледа.

– Доколкото виждам, не… о, чакай малко.

– Какво забеляза?

Наш се изправи и тръгна към стената. Видя как всички го наблюдават с любопитство.

– Някой знае ли дали това е отскоро?

Никой не отговори.

– Какво има? – попита Пул отново.

Наш се пресегна и докосна боята. Още беше влажна.

ТАТКО, ПРОСТИ МИ

Написано със спрей върху стената на тунела, почти изгубило се сред всички останали графити наоколо.

Докато разговаряше с детектив Наш, Пул не откъсваше очи от тялото. Жената стоеше на колене на брега на езерото, досами водата – изглеждаше така, сякаш се моли. На сребърния поднос пред нея бяха наредени три бели кутийки, пристегнати с черна лентичка. „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“ на табелка, изправена пред нея. „Аз съм зло“ – издълбано на челото ѝ.