Джей Баркер - Шестото покварено дете

– Бишъп разполага с вируса и може да е навсякъде.

– И ако зарази други, най-вероятно ще ги докарат тук за лечение поради същите причини, поради които държат всички ни тук – легла, медикаменти, храна, изолация. Ще ни държат заключени, докато епидемията затихне от само себе си. Без лечение всичко друго е безсмислено. Никой няма да рискува избухване на епидемия. Дори да заловят Бишъп днес, пак няма да ни пуснат. Поне докато всичко това свърши.

Клеър знаеше, че е прав, но нямаше намерение да го признава на глас. Смачка на топка кърпичката и я метна към кошчето. Не го уцели.

Три бързи почуквания на вратата.

И двамата вдигнаха глави.

Джеръм Стоут влезе в стаята, преди някой от тях да е отворил уста.

Като шеф на охраната в болницата той не се бе спрял и за секунда, откакто бяха пристигнали, затова изглеждаше изтощен като всички тук. Обикновено гладко избръснатата му глава бе покрита с наболи косъмчета, на униформата му имаше петна от пот под мишниците. Клеър беше чувала, че е поел поста в болницата след пенсионирането си от чикагската полиция преди пет години. Определено не беше очаквал да му се случват подобни неща. Носеше бяла хирургическа маска, затова умореният му глас прозвуча леко приглушено:

– Детектив, трябва да дойдете с мен.

– Защо?

Нервният му поглед се стрелна към ъгълчето, където седеше Клозовски, след това обратно към нея:

– Намерихме труп. Лоша работа.

– О, мамка му – измърмори Клоз.

Клеър стана.

– Сложете си това – инструктира я Стаут, кимайки към маската, която ѝ бяха дали.

Тя си я сложи и нагласи връвчиците зад ушите си, докато бързаше след него.

Клеър не гореше от желание да мине през кафенето на самообслужване, но преди да попита Стоут няма ли друг път, той закрачи направо през него. В мига, в който я видяха, хората изригнаха. Когато полицаите бяха довели осемдесет и седемте потенциални жертви на Бишъп в болницата, ги бяха инструктирали да стоят в това помещение и в двете други прилежащи, които обикновено се използваха от персонала. Освен Клозовски тя бе единствената представителка на чикагската полиция тук и затова я разпознаха на момента. Някои носеха маски, други не, но всички без изключение крещяха. Изправяха се и тръгваха към нея, а в очите им пламтеше гняв. Искаха отговори, също както и тя, но за жалост нямаше какво да им каже. Проби си път през тълпата колкото можеше по-бързо, като успокояваше онези, които бяха по-близо, че всичко ще свърши скоро. Не че веднага не надушиха лъжата. Много от тях бяха медици. Прекрасно знаеха как стоят нещата. Децата им и половинките им бяха идвали тук. Някои бяха избутали встрани масите и бяха започнали да си правят импровизирани палатки от болничните чаршафи, отделяйки се от останалите. Поне двайсет-трийсет души липсваха. От това, което ѝ бяха казали по-рано, Клеър знаеше, че на някои от семействата бяха предоставени стаи, но нямаше достатъчно за всички. Онези, които имаха кабинети, се бяха преместили там, други бяха окупирали съблекалните. Неколцина дори бяха тръгнали на визитации, все едно нищо не се е случило. Бяха се опитали да ги върнат, преди да са разпространили вируса, но по-голямата част от докторите знаеха, че вече е прекалено късно. Сега цялата сграда, не само кафенето, беше карантинна зона, точно както бе казал Клоз.

Стоут я поведе към асансьорите. Тя въздъхна, щом вратите се затвориха пред тях, разделяйки ги от гневната тълпа.

Когато останаха сами, Стоут каза:

– Някои от тях се опитаха да счупят стъклените врати в лобито и да се измъкнат, но полицията е изпратила Отряда за бързо реагиране. Не ми се иска да мисля какво ще се случи, ако някой все пак се измъкне.

Всъщност именно Клеър беше тази, която предложи да се изпрати специален отряд на позиция пред болницата, само че нямаше никакво намерение да му съобщава този факт. През годините, прекарани в полицията, се беше оказвала в центъра на три „цивилни събития е ескалирало напрежение“ (ченгетата никак не обичаха да ги наричат „размирици“). Всяко бе предшествано от нещо, присъствало първоначално във въздуха, предвестник, така да се каже. Тази болница направо смърдеше на „предвестник“ и не бе Клеър първият човек, забелязал това. Хората от персонала се занимаваха с техните си работи в почти пълно мълчание, а очите им се стрелкаха между тях самите и тълпата непознати в тяхното кафе. Родители се лигавеха с децата си и при първата, дори най-лека кихавица или кашлица започваха да се разменят убийствени погледи. Имаше предложения Агенцията за контрол на заболяванията да изолира болните. Бяха говорили с шефовете да се отцепи едно крило на втория етаж, но дори и да бяха напреднали е преговорите, тя нямаше как да знае, понеже не ѝ бяха казали никакви подробности.