Джей Баркер - Шестото покварено дете

– Звучи доста зловещо. Нима си спомняш разговора дума по дума?

Пул отметна глава назад и отново се съсредоточи върху белите дъски.

– Имам фотографска памет. Помня всичко почти дословно.

– Божичко! Пък аз не мога да си спомня къде съм си паркирал колата!

– Не го използвай повече.

– Кое?

– Това самоосъдително чувство за хумор – отвърна Пул. – Знам, че си умен човек. Добър си в това, което вършиш. Да се самоунижаваш е непродуктивно. Падаш в очите на хората. По-добър си, отколкото се представяш.

Ъгълчето на устните на Наш се изкриви в лека усмивка, той заговори тихо:

– Ще ти издам една малка тайна, Франк. В компанията на тъпо ченге хората свалят гарда. Ще се учудиш колко често някоя дебелашка шега плюс измачкани дрехи вършат чудеса. Когато някой като теб влезе в стаята, задниците тутакси се сбръчкват. Хората са нащрек. Внимават какво приказват. А с мен? С мен искат да излязат на по бира. Забравят, че всъщност разговарят с ченге. – Той кимна към белите дъски: – А и малко хумор ми помага да се справя с всичко това. В тази стая има много смърт, а такова нещо почва да тежи след известно време.

Пул въздъхна и впери поглед в пода:

– Сам замесен ли е?

Наш избърса дланите си в панталона си:

– Иска ми се да ти отговоря с „не“. Иска ми се да ти кажа, че няма никакъв начин това да е така. Познавам го от доста дълго и мога да заявя, че той е едно от най-добрите ченгета, с които съм имал удоволствието да работя. Предполагам, ако ми беше задал този въпрос преди месец, щях да ти отговоря по този начин. Но сега не съм толкова сигурен. А това ме плаши. Той е вманиачен. Държи се ирационално. Хуква нанякъде, без да му мисли. Да измъкне онази жена от затвора… Продължавам да си казвам, че не ми е споменал нищо, за да предпази мен, Клеър и Клоз, само че не го чувствам по този начин. Усещам някаква тайнственост, измама. Ако трябва да напиша всичко, което е сторил, на тези дъски и да поставя името му отгоре, просто да се вгледам в уликите и в действията му… той ще е първият ми избор за извършител. Трудно ми е даже да си мисля за това, но е така. Обаче, погледнато от друга страна, той е при нас, а ние имаме четири нови трупа. Няма как да е виновен за тях, но пък и не значи, че е чист. Има нещо, което той не ми казва, нещо голямо, и каквото и да е то, е ставало все по-голямо през всичките тези години, докато сме работили по случая. Страх ме е до смърт да разбера какво е, но ченгето в мен няма да спре, докато не узнае. За добро или за лошо, именно по този начин стават нещата.

И двамата притихнаха за минута, след което Пул се обади:

– В Бюрото мислят, че разследването ни е компрометирано. Вярват, че именно затова У4М е успявал да се измъкне невредим досега.

Наш поклати глава още преди Пул да завърши изречението си.

– У4М се измъкваше, понеже е откачен шибаняк, чиито мотиви са неразбираеми за всички с изключение на самия него. Ако Сам е замесен по някакъв начин – казвам „ако“, – това никога не е пречело на работата му. Видя апартамента му, онази стена… Това не са действията на някой, който се мъчи да провали разследването. Това е бегъл поглед във вътрешността на вманиачено съзнание. Някой, който иска да залови Бишъп на всяка цена. Онзи човек, който в момента седи в стаята за разпити, все още желае това. – Наш се извърна към Пул: – Трябва да му позволиш да прочете дневниците. Остави го да помогне. Няма значение вярваш ли му, или не, никой не е неспособен от него да пресее брътвежите на Бишъп. Знаеш това, без значение дали ще си го признаеш, или не.

– Бяха му изпратени преди десет минути – отвърна Пул.

Наш се намръщи:

– Значи ме накара да изприказвам целия този куп приказки за тоя, дето духа?

– Какви приказки? – отвърна Пул. – Не те слушах.

– А, значи и ти имаш в арсенала си някоя и друга шегичка?

– Само тази е.

Пул се изправи и снима трите дъски с телефона си.

– Има брифинг след половин час на „Рузвелт“. Кметът ще иска да си там.

Наш не беше сигурен дали това е шега, или не.

Портър беше прекалено напрегнат, за да спи. Позволяваха му да излезе от стаята за разпити само колкото да отиде до тоалетната и да пийне вода от чешмата в коридора. Когато униформеният полицай го извеждаше, хората притихваха. Детективи, с които се познаваше от години, служители… всички го наблюдаваха, без да кажат и думичка. Едва се сдържаше да не им извика „Бау!“, за да ги накара да реагират някак. Когато го връщаха в стаята за разпити, го оставяха сам. Очакваше да го обвинят в някакво престъпление – дали в организиране на бягство от затвор, дали в убийството на жената в хотел „Гийом“, – но това не се случваше. Все още не. Предполагаше, че не бързат. Знаеше, че няма да го пуснат. Беше опитал да притвори очи и да си почине поне малко, но откри, че вместо това се вслушва във виковете в главата си – всички факти по този случай крещяха едновременно, хиляди гласове, които спореха в съзнанието му.