Джей Баркер - Шестото покварено дете

Нямах подобен късмет.

Поради някаква причина, щом зле работещата му дихателна система ме събудеше, се разсънвах рязко. Взирах се в леглото над мен, докато електронният ни будилник в другия край на стаята осветяваше пространството с приглушена червена светлина. Това винаги се случваше в четири и две минути сутринта.

Днес се случи абсолютно същото. Когато затворих очи, всички останали звуци сякаш се усилиха. Опитах се да изключа другите и да слушам само нея.

Все още не се бях запознал с Либи Макинли, момичето в стаята отсреща, но част от мен се чувстваше така, сякаш вече я познавах, и с всеки изминал ден усещах привличането. Придърпването на онова невидимо въже, което ни свързваше и се скъсяваше с всеки час. Всичко започна, когато бях под опеката на прословутия д-р Джоузеф Огълсби в Терапевтичния център в Камдън. Също както сега, стаята ѝ беше малко по-нататък по коридора от моята – достатъчно далеч, за да не мога да я достигна, но достатъчно близо, за да чувствам топлината. Прекара по-голямата част от времето там в плач, зад заключени врати. Копнеех да чуя смеха ѝ. Ако разполагах с пари, щях да платя солидна сума само за да я чуя как киха. Само че тя плачеше постоянно и аз не знаех защо. Освен госпожица Финики, и другите момичета в къщата я навестяваха една след друга, по всяко време на денонощието. Знаех, че имената им са Кристина Нивън и Теган Савала, съответно на петнайсет и шестнайсет години, но освен че си разменяхме бегли погледи през коридора и няколко неловки „здрасти“-та, също не ги познавах кой знае колко.

През първата ми нощ тук Пол бе достатъчно любезен да ми разкаже, че Теган заслужавала едно хубавко напляскване, а Кристина – също, само че първо трябвало да се почисти малко. По скалата на неговия плескомер бяха съответно твърда осмица и шестица. Двете, каза ми той, били в къщата на Финики по-дълго от всички – вече щяло да станат две години.

Лично аз все още се мъчех да разбера какво точно представлява домът за проблемни деца. Очаквах кандидат-осиновителите да се редят на опашка, само че това все още не се бе случвало. Никакви осиновители, почти никакви посетители. А точното ни местоположение все още беше предмет на спорове. Голямата къща бе разположена в центъра на доста големичък парцел земя, наоколо нямаше никакви други сгради. Единствената постройка в полезрението ни беше един порутен хамбар, за който ни бяха казали, че е опасен и не трябва да се приближаваме до него, което само го правеше още по-интригуващ в нашите очи. Пол вече имаше план, върху който работеше.

– Ще извикаме момичетата с нас и ще отидем да го разгледаме. Бас ловя, че вътре има сено и тихи, уютни конюшни, може би дори плевник – ще мога да си играя на „скрий салама“ с Теган, а ти може да си поиграеш на зарчета или каквото искаш с Кристина. Може пък и да стоиш на пост, за да не ни хване някой. Трябва да си вземем бутилка за въртене.

– Преди да почнеш да измисляш имена за децата ви, първо трябва да събереш кураж и да говориш с нея.

– Че аз си говоря с нея.

– Ти ръмжиш по нея – контрирах го аз. – Чувал съм те. Тя казва нещо от рода на „добро утро“, а ти отвръщаш с нещо от рода на „хъъгъъ“ или някаква друга безсмислица.

– Аз съм немногословна личност – силен и мълчалив. Тя ме разбира. Ето защо винаги ме разсъблича с поглед.

– Това ли правят очите ѝ?

– Затова ме нарича „Пол Заведи-ме-пред-олтара“.

– Не ти вика така!

– Тя – не, но очите й…

– Може да има нужда от очила.

– В погледа ѝ пламтят звезди и фойерверки – отвърна Пол. – Тя говори за мен с другите момичета.

– Ти пък откъде знаеш?

– Че за какво друго ще си говорят? Ако ме докопа насаме в онзи хамбар, един господ знае какво ще направи.

– По-добре пий повече течности.

Пол притихна за момент, после продължи:

– Виждал ли си истинско момиче голо?

– Не – отвърнах аз, като че ли прекалено прибързано. Но за сметка на това бях виждал жена и преди да заспя онази нощ, дълго се питах къде ли е госпожа Картър точно в този момент и колко ли далеч от дома си се е залутала.

Полевият офис на федералното бюро за разследване се намираше на Рузвелт Роуд 2111, на около десетина минути от чикагската полиция. Наш караше своето шеви. Един от мъкнещите кашони феберейци му беше предложил да го закара, но той не можа да се застави да приеме. Всичко това му изглеждаше нередно.

На приземния етаж се регистрира при охраната, предаде основното и резервното си оръжие и получи посетителски пропуск, след като го снимаха и го прекараха през металдетектор. Пул му бе казал да се яви в конферентната зала на четвъртия етаж.