Джей Баркер - Шестото покварено дете

Когато някой почука на вратата, очите му рязко се отвориха. Осъзна, че са минали два часа.

Не беше сигурен защо изобщо си правеха труда да чукат – определено не би могъл да стане и да им отвори. Успя да издържи повече от час, преди да се поддаде на натрапчивото желание да изпробва бравата – както и очакваше, беше заключена. Когато се разнесе почукването, той само хвърли бегъл поглед към вратата и зачака. Чу как ключалката изщраква.

Вратата се отвори миг по-късно. Влезе млада жена, двайсетинагодишна, със значка на ФБР и посетителски пропуск на чикагската полиция, и остави на масата бяла кутия, пълна с папки.

– Това е от агент Пул.

След секунда вече беше изчезнала. Някой заключи след нея.

Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от монотонното бръмчене на климатичната инсталация.

Портър откри, че се взира втренчено в кутията. Знаеше много добре какво има там. Мамка му, можеше да почувства нотните тетрадки през тънкия картон, как стоят вътре и чакат като живо, дишащо същество. Постави ръка върху капака и можеше да се закълне, че беше топъл.

Капчица пот се стече от веждата по страната му. Усети я как пада върху рамото му, но не направи опит да я избърше.

– Трябва ми нещо, с което да пиша – каза той, без да вдига очи. Знаеше, че някой го наблюдава от другата страна на стъклото. Вероятно повече от един. – А и малко кафе няма да ми е излишно.

Донесоха всичко след няма и минута – бяла дъска, маркер, чаша и кана с кафе, покрита с тъмнокафяви петна, с дръжка, омотана с тиксо.

Портър отвори кашона едва когато остана сам. Извади нотните тетрадки една по една и ги подреди на масата. Бяха номерирани – цифрите от едно до единайсет бяха изписани в горния десен ъгъл на всяка с почерк, който той много добре познаваше.

Когато си наля чаша кафе и се облегна на стола с първата от тетрадките, почувства как човекът от другата страна се наведе по-близо до стъклото. Портър се пребори с желанието да започне да чете на глас.

Къщата на Финики за проблемни деца говореше през нощта. Старите кокали и стави скърцаха, поразени от артрита, живеещ в стените, пода и тавана. Къщата се бореше за глътка въздух – леко свистене и рязко издишване, което като че ли винаги започваше от долните етажи и завършваше някъде горе. Вътрешните стаи на това място не изпълняваха никаква друга функция, освен да служат като стари, уморени бели дробове, надупчени от злокачествени тумори и ракови лезии, малтретирани и забравени от онези, които някога са наричали това място „дом“.

Дом.

Открих, че това е доста забавна дума, понеже преди година бих ви казал какво означава тя за мен. Без капчица съмнение разбирах значението на думата „дом“, можех, да ти го покажа на картата и да ти разкажа как най-лесно да го откриеш. Беше едно-единствено място по това време – единственото, което помнех и което някога бях познавал. Домът – това беше удобството на топлата завивка. Влажната кал между пръстите на краката ми, докато вървя бос по пътечката, водеща към моето езеро. Домът – това бяха смехът на мама, усмивката на татко и лекото помахване на красивата госпожа Картър, докато минавам за по-пряко през двора ѝ и се надявам да уловя поне лек полъх от аромата на парфюма ѝ или да зърна извивките на тялото ѝ, когато слънцето освети за миг отзад роклята ѝ на жълти цветя.

Когато затворех очи, можех да се върна там, така и правех – връщах се там често. С течение на времето всеки път когато се завръщах, откривах, че нещо се е променило. Първоначално промените бяха нищожни – например празно въже за простиране вместо окичено с мокри, развявани от вятъра дрехи. Хладилник, който обикновено бе зареден до пръсване, а сега приютяваше само двулитрова кутия с вкиснало прясно мляко. Стаи, които някога бяха топли и приветливи, сега смразяваха с леденото си есенно докосване и бяха покрити с прах. И това място – моят дом – ставаше все по-трудно за откриване, сякаш бе прибрано в кашон в най-далечната „стая“ на съзнанието ми и всеки ден над него се трупаха нови и нови кашони, които го погребваха бавно, но сигурно.

Тази сутрин се събудих с мисълта за моята котка – съвсем самичка на брега на езерото, без да има вече кой да се грижи за нея.

Чудех се дали ще видя дома си отново.

След това си спомних за последния път, когато бях видял този дом: огънят, онези мъже… и се зачудих дали изобщо е останало нещо от него.

Пол изхърка.

Пол Ъпчърч, рисувачът на светове, създателят на „Злополуките на Мейбъл Маркел“ и обитател на горното легло в общата ни стая, хъркаше всяка божа нощ, издавайки звуци като зле поддържан генератор. Понеже беше отгоре, доста близо до тавана, всяко влажно вдишване пораждаше ехо. Толкова гръмко, че понякога той самият се събуждаше, без да си спомня причината, разбира се. Измърморваше нещо несвързано, след което отново се унасяше, само за да повтори цялата процедура след около час.