Джей Баркер - Шестото покварено дете

– Вярно ли е, че детектив Портър е баща на Бишъп?

Това дойде от най-далечния край на залата. Азиатка в кафеникав костюм.

Хърлес се намеси:

– Към настоящия момент не може да отхвърлим нито една хипотеза.

Пул продължи:

– Върху челата и на двете жени е изрязано с нож „Аз съм зло“. При мъжете – не. Все още не знаем колко е важно това. Нищо от казаното тук не бива да стига до медиите.

Из тълпата се разнесе мърморене.

Пул се обърна към мониторите.

– Има още нещо, което трябва да знаете за тези жертви. Кожата на всички е покрита със сол. Но не и дрехите. Това предполага, че са били разсъблечени и облечени впоследствие. Солта, открита върху телата, не съвпада със солената вода, открита в резервоара в къщата на Пол Ъпчърч. Очевидно е фино смляна сол, която се използва за обработка на пътищата през зимата.

Азиатката се изправи отново:

– В Библията, в книгата „Битие“, жената на Лот се превърнала в стълбче сол, когато се обърнала назад, за да погледне към Содом. Ако съчетаем това с посланията „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“, може да е нещо библейско. Нещо доста по-различно от историята на Бишъп.

– Или пък може Бишъп да изпраща директни съобщения на баща си – намеси се Хърлес. – Ако приемем, че наистина е все още жив.

Пул все едно не го чу. Той се извърна към азиатката и цитира:

– „И като го изведоха вън, рече единият на Лота: Бягай за живота си; да не погледнеш назад, нито да се спреш някъде в цялата тая равнина; бягай на планината, за да не погинеш.“ Битие, 19:17. Ангелите казват това на Лот и жена му, преди да разрушат града.

Азиатката кимна.

– Любопитна съм: и четирите тела ли са открити обърнати в една и съща посока?

Пул се замисли. В същия момент телефонът на Наш иззвъня. Стаята притихна и всички се извърнаха към него. Наш се усмихна извинително, зарови из джоба си, измъкна телефона и натисна бутона за отговор още преди да го поднесе към ухото си. Въпреки че гласът му беше познат, не го беше чувал от месеци. Това обаче не попречи да усети лазещи по гърба му паяци, докато слушаше как Ансън Бишъп говори:

– Знам къде си, Наш, затова не казвай нищо, само слушай. След малко ще ти изпратя SMS с един адрес, ти ще си тръгнеш от малката ви сбирка и ще отидеш на този адрес. Ще отидеш сам. Ако видя друга кола освен твоята трошка, доста хора ще се разболеят. Имам такива количества от вируса, че се чудя какво да ги правя, а вече ми писва да го разнасям насам-натам. Изкушавам се да го споделя с клиентите на закусвалня „Ривайвъл Фууд Хол“ или пък с посетителите на Уудфийлд Мол. „Чикаго Беърс“ играят днес – представяш ли си каква веселба ще настане, ако го занеса на мача? Това ме изкушава най-сериозно, но, честно, по-скоро ми се иска да се видя с теб точно сега. Да понаваксаме. Липсват ми старите ми приятели. А и имаме толкова много да си кажем. Ще ти дам трийсет минути. Не закъснявай. Ставам кисел, когато ме карат да чакам.

Телефонът изписука и на екрана се появи текстово съобщение.

Бишъп повтори:

– Само ти, Наш. Никой друг. Изкашляй се, ако си ме разбрал.

Наш се прокашля.

– Браво на момчето.

Бишъп затвори. Когато Наш вдигна очи, забеляза, че всички продължават да го гледат.

Събудих се малко след шест сутринта, понеже трябваше да пишкам. Не беше порив от рода на „обърни се на една страна, мисли за нещо друго и изчакай още един час“, а наистина силна нужда да отида до тоалетна – все едно пикочният ми мехур щеше да се пръсне толкова гръмко, че да събуди цялата къща, ако не направех нещо по въпроса.

Чаршафите някак си бяха успели да се омотаят около краката ми и това изобщо не помогна в ситуацията. Почти се сринах от долното легло, като припряно се опитвах да се справя с бъркотията. На горното легло Пол хъркаше като банциг. Беше заспал по гръб и дясната му ръка висеше отстрани. Първите зачатъци на утро се промъкваха през прозореца.

Когато най-сетне успях да се разплета, отидох до вратата, отворих я и почти на бегом се понесох по коридора, стискайки срамотиите си под пижамата. Всяко момче ще ви каже, че когато зовът на майката природа сутрин зазвучи с пълна сила, се случват две неща – внезапна и всеобхватна нужда да тичаш, както и сутрешен куродръв. Никое от двете неща нямаше да си отиде, докато не се усамотях за известно време в тоалетната в другия край на коридора.

Има обаче една малка подробност: дъските по пода на коридора скърцаха и Винс Уейднър се погрижи всички да разберат, че ги чува от стаята си. Погрижи се и да оповести на висок глас, че всеки, отговорен за подобно скърцане, ще бъде сурово наказан, вероятно осакатен и нищо чудно и да изчезне напълно. Винс обичаше да спи и не обичаше нищо друго (и никого другиго). Освен може би да наранява хора. Като че ли това му доставяше удоволствие.