Джей Баркер - Шестото покварено дете

– Няма ли никой при Ъпчърч?

– Той е в кома и не се очаква да дойде в съзнание. Нямам достатъчно ресурси, за да поставя някой и при него.

Капитанът въздъхна.

– Иска ми се да можех да ти помогна, но не мога. Следвам заповеди, също като теб.

– Ами федералните?

– Вече говорих със специален агент Хърлес. И той е в същата ситуация. Докато Агенцията не ни разреши, никой нито влиза, нито излиза от болницата. Ключовата дума е „ограничаване на пораженията“. Къде е тялото сега? Кой друг знае за него?

Клеър хвърли бърз поглед към Стоут, после отмести очи към телефона.

– Закарах го в моргата. Има дежурен патолог, казва се Амилия Уебър.

– Добре – отвърна Далтън. – Свържи я с Айсли от кабинета на съдебния лекар. При него са останалите две тела от тази сутрин. Той поддържа връзка и със Симпсънвил. Трябва да си сверят записките. Да се координират.

Очевидно ще ти се наложи да запазиш всичко в тайна, доколкото може. Ако това се разчуе из болницата, нещата много бързо могат да ескалират.

Клеър подбели очи.

Късно беше за това.

Сестрата, която бе открила тялото на Пенц, беше разказала на останалите сестри, и то на достатъчно висок глас, та да привлече вниманието на неколцината, оказали се наоколо – трима санитари, един доктор и двама от служителите в кафето. Клеър се бе опитала да ги събере някъде встрани от любопитните очи и да им обясни колко е важно нищо да не се разчува, но бе разбрала, че те са споделили пред други, а другите също са се разприказвали…

– Твърде късно, капитане. Хората вече знаят.

– Тогава трябва да разглеждаш този случай като всяко убийство и да работиш усилено, за да го разрешиш колкото може по-скоро. Ако не бяха останалите тела, щях да кажа, че при теб действа подражател, който е имал зъб на мъртвия кардиолог. Някой, който се опитва да използва шумотевицата около У4М, за да прикрие собствените си причини да иска човека мъртъв. Тази хипотеза все още не бива да се изключва, но трябва да се оглеждаш и за други възможности. Клозовски пусна ли търсене за името? Свързан ли е по някакъв начин с Ъпчърч?

– Няма пряка връзка между Ъпчърч или случая му, но е бил в борда на директорите на болницата. Клоз се опитва да установи дали именно той е контролирал финансирането и по този начин индиректно е засегнал Ъпчърч и е попаднал в полезрението на Бишъп.

– Добре, добре – каза Далтън. – Дръж ме в течение. Ще предавам всичко на федералните.

И затвори.

– Хм, това не ни помогна ни най-малко – въздъхна Клеър.

Облегалката на стола на Стоут изстена, когато той се отпусна назад.

– Без значение дали е Бишъп, някакъв имитатор или съвсем различен човек, онзи, който е убил д-р Пенц, е затворен в тази болница заедно с нас. Специалният отряд плюс моите момчета – покрили сме всички входове и изходи.

Клеър изведнъж си припомни нещо.

– Свързани ли сте със системата тунели под града?

– Система тунели ли?

Клеър кимна:

– Да, старите контрабандистки тунели. Простират се от пристанището до един господ знае колко точки под Чикаго. Създадени са по време на сухия режим, за да продължи пиячката да се лее на корем. По-късно комуналните компании са поели контрола върху тях. Дори все още ги използват. Когато се опитвахме да проследим Емъри Конърс, научихме, че Бишъп е използвал тунелите, за да се придвижва насам-натам, без никой да го забележи. Може да се стигне дотук чак от другия край на града.

Стоут се намръщи:

– Никога не бях чувал за тези тунели.

– Трябва да проверим мазето.

Наш паркира шевито си плътно до бордюра на няколко преки от мястото, чийто адрес Бишъп му беше пратил – Маккормик Стрийт 423, от източната страна. Изключи от скорост и се огледа. Не че имаше кой знае какво за гледане. Повечето от жителите на Чикаго бяха изоставили тази част на града още през деветдесетте години. Веднага щом уличните банди се поокопаха тук, бизнесът започна да се изтегля, докато накрая останаха само няколко заложни къщи, кантората на един адвокат и хранителен магазин на ъгъла. В магазина не се влизаше, а се поръчваше по интеркома. Собственикът намираше поръчаните неща и щом ги платиш, ти ги подава през подвижно метално гише. През изминалите няколко години, докато кварталът западаше, жителите (включително и членовете на бандите) бяха създали неписано правило за покровителстване на малкия магазин и за двайсет и три годишното си съществуване все още не се бе намерил някой да го ограби. Това съвсем не значеше, че собственикът ще отвори вратата на когото и да било. Дори въпросният да беше ченге.