Джей Баркер - Шестото покварено дете

Екипът по уликите от ФБР го наблюдаваше от разстояние. Хората от кабинета на съдебния лекар – също. Както и на колегите им на местопрестъплението в метрото, и на тях им беше наредено да се държат настрани.

Пул коленичи в снега и огледа по-внимателно връхчетата на пръстите на мъртвата. Въпреки че ръцете ѝ бяха събрани като за молитва, можеше да види, че и нейните отпечатъци са премахнати. Химично изгаряне от някакъв вид – вероятно киселина, сярна, може би солна…

Посегна към устата ѝ и понечи да я отвори, но челюстта не поддаде. Също както беше казал Наш. Прекадено скована, за да е посмъртно вкочаняване. Може би замръзнала. Миналата нощ температурата беше ниска, в комбинация с ледения вятър се усещаше като минусова.

И тук имаше бял прах. Беше покрита със сняг, така че беше трудно да се забележи, ала определено го имаше. Някакъв тънък слой върху тялото ѝ, но не и върху нощницата. Очевидно е била облечена, след като субстанцията е влязла в контакт с кожата ѝ. Проблясваше леко, имаше кристална структура.

Сол?

С помощта на Бишъп Пол Ъпчърч бе давил жертвите си в резервоар със солена вода. Може ли това да беше някакъв остатък от солта?

Телефонът на Пул иззвъня. Той го изрови от джоба си. Номерът беше непознат.

– Агент Пул.

– Обажда се шериф Банистър от Симпсънвил. Извинявайте, че ви безпокоя толкова рано. Още ли сте в Ню Орлиънс?

– Не, върнах се в Чикаго – отговори Пул. Изправи се и махна на криминалистите да се заемат с уликите. – Какво мога да направя за вас, шериф?

– Ами аз… имам труп тука. – Шериф Банистър звучеше потресена. Гласът ѝ леко трепереше. – Открих го точно на стъпалата пред съда преди около два часа. Просто… просто си седеше коленичила. Изглеждаше, сякаш се моли. Поне на това приличаше, де. Има три бели кутийки, овързани с черна лентичка. И някой е написал нещо на стъпалата.

– „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“ – промърмори Пул.

– Да. Откъде знаете?

– Имате ли идея коя е жената?

– Не е жена, мъж е. И знам точно кой.

Клеър кихна и издърпа още една хартиена кърпичка.

– Май ще ни трябва по-голяма кутия 1 1 Препратка към класическата фраза „Ще ни трябва по-голяма лодка“ от култовия филм „Челюсти“, произнесена от Рой Шнайдер – Бел.прев. – изрече Клоз с най-добрия северняшки акцент от Ню Инглънд, на който беше способен (не беше кой знае колко добър). След което подсмръкна.

Клеър му хвърли мрачен поглед.

– Хич не ме блазни идеята да си умра тук с теб.

Клоз се облегна на стола. Старият метал изскърца жалостиво.

– Ако можеше да умреш където и с когото си поискаш, кого би избрала?

Тя се замисли за секунда.

– Матю Макконъхи. Винаги съм си мислела, че е доста секси като за бял пич. Е, Макконъхи на четирийсет и нещо, разбира се, не онзи младият от „Объркани и непокорни“.

– Къде?

– Може би на плаж в Барбадос.

Клоз поклати глава:

– О, я пак си помисли… Единственият начин да умреш на плаж е да бъдеш изяден от акула. Никой не иска да бъде изяден от акула.

– Това е много тъпа и шибана игра.

Клоз не ѝ обърна внимание:

– Аз бих заложил на Дженифър Лоурънс, но само ако носи кожените дрехи от „Игрите на глада“.

– И къде би искал да умреш?

– Толидо, Охайо. Несъмнено.

– Защо точно Толидо?

Той сви рамене:

– Няма акули.

– Очевидно.

– Освен това в Толидо няма какво да се прави. Така че, ако сме там с Дженифър Лоурънс, заключени в някаква долнопробна мотелска стая…

Клеър стисна очи и запуши ушите си:

– Достатъчно! Не искам да знам какво се случва в главата ти. Нито сега, нито никога.

– Просто се опитвам да разведря обстановката.

– Знам.

– Не искам да умра тук.

– Знам.

– Не можем да напуснем сградата и почва да ме хваща съклет.

– Знам.

С десния си крак Клоз се отблъсна от пода и започна бавно да се върти на стола си обратно на часовниковата стрелка.

– Вирусът ТОРС има инкубационен период десет дни. Нашият приятел от ЦКПЗ още не е дошъл да ни го съобщи, но по протокол са длъжни да запазят карантината на това място не по-малко от десет дни след последния известен случай. Ако вирусът не ни убие, вероятно няма да ни пуснат оттук поне още две седмици.

– Надали ще ни държат толкова дълго.

– Защо не? – възрази Клоз. – Имаме легла, храна, достъп до всякакви медицински услуги и сме изолирани. Можеш ли да се сетиш за по-добро място, където да ни държат? Едва ли ще рискуват вирусът да напусне тази сграда.