Брадли Уест - Море от лъжи

Жената им поднесе чай. Нолан започна да го пие веднага и бързо и си изгори устните и езика. Кяо не докосна своя, за да скрие окървавената си ръка.

— Накарай го да запали двигателя, за да видим в движение ли е.

— Той още не е приел офертата ти. Смята, че хюндаят може да е откраднат и че това ще го забърка в неприятности.

— Кажи му, че ще си оставя американския паспорт като гаранция, че ще му върнем пикапа.

Докато Кяо превеждаше, Нолан извади паспорта си и го отвори на страницата със снимката. Съпругът гледаше, сякаш някой му предлагаше треска от Светия кръст. Американският паспорт беше чисто злато във всяка от развиващите се страни. Той бе прекарал Нолан през много контролни пунктове, макар в няколко случая едва да не му бе донесъл и смъртта. Никак не му харесваше да оставя истинския, след като имаше перфектен фалшификат в джоба си, идентифициращ го като Дерик Ларсон от Торонто, само че канадски паспорт не притежаваше същата притегателна сила.

След оживена размяна на реплики Кяо и съпругът сключиха сделката.

— Иска да получи и ключовете за хюндая.

— Добре. Чудесно. — Излязоха навън. — Провери колко гориво има — напомни Нолан.

Нолан обиколи придобивката, както се оглежда кола под наем, с разликата, че не беше в позицията да поиска друга кола от паркинга на „Херц“. Гумите бяха меки. Капачката на десния заден стоп бе счупена. На платформата имаше две кофи, сгъваема стълба, кутия за инструменти и четири 50-килограмови чувалчета цимент. Нолан забеляза, че на чувалчетата има отпечатани жълти слонове — поредният висококачествен продукт от работодателя на онзи, който искаше да ги убие.

Кяо запали пробно двигателя, който изръмжа басово, и веднага го изгаси.

— Кажи на домакина ни, че трябва да разчисти каросерията, с изключение на цимента.

Кяо преведе и собственикът се хвана на работа. Нолан избута чувалчетата над колелата — знаеше, че празните пикапи не вземат завоите добре на скорост. Допълнителната тежест щеше да им помогне, ако се наложеше да си спасяват живота.

Нолан даде на фермера паспорта си и обещаните две банкноти и седна зад волана. Кяо се настани до него.

— Сега ме слушай внимателно — каза му Нолан. — Ще включа на скорост. Чак тогава кажи на фермера да закара хюндая зад къщата и да го скрие там. Предупреди го да не го кара, понеже има лоши хора, които го издирват. Утре ще пратим някой от американското посолство да му върне пикапа, да прибере нашата кола и да вземе паспорта ми.

Потеглиха с тласък — Нолан беше позабравил какво е съединител. Кяо се обърна към мъжа и му заговори сериозно. Нолан пълзеше едва-едва към пътя. Кяо спря да си поеме дъх. Поглед през страничния прозорец каза на Нолан, че спасителят им започва да размисля.

Нолан превключи непохватно на втора и поеха по-бързо. Зад тях слънцето се спускаше зад хоризонта. След петдесетина метра погледна назад към фермера, който стоеше на пътя и гледаше след тях.

Нолан подаде на Кяо една от бутилките, които беше прехвърлил от хюндая.

— Пий. Загубил си много кръв.

Кяо разля една четвърт, но изпи повечето от останалото. Нолан я довърши. Порови из бездънните джобове на карго панталона си, намери опакована кърпичка и я даде на Кяо, за да попие просмукалата се изпод турникета кръв.

— Още не сме в безопасност, но ако не се натъкнем на пътна бариера или засада край Айнме, ще стигнем в Рангун. Но недей да заспиваш, понеже нямам представа къде, по дяволите, се намирам.

Нито един от фаровете не падаше върху пътя — и двата лъча биеха някъде встрани. Нямаше странични огледала, а онова за обратно виждане подскачаше на всяка дупка по пътя.

Пътуването не се оказа толкова сложно, колкото се бе опасявал Нолан. Разчитайки на прикритието на белия пикап, той се придържаше към основните пътища. След четирийсет минути бяха в покрайнините на Айнме. Онова, което в два следобед му бе изглеждало като селска махала, сега му се струваше претъпкано като Манхатън след победа на Янкитата в първенството по бейзбол. Дори при това положение, когато единственият светофар светна червено, сърцето на Нолан спря за трийсетте секунди, преди светофарът да превключи на зелено. Продължаваше да следи в огледалото за зеления джип — очакваше всеки миг да ги връхлети и да открие стрелба.

Индикаторът на горивото показваше малко под половината, затова Нолан купи петнайсет литра в една малка уличка, където някакво хлапе източваше дизел с ръчна помпа от варел. Реши, че рискът да налее замърсено гориво е по-малък от този да зареди на съвременна бензиностанция под ярката светлина на прожекторите. После отново стъпиха на добър асфалт. Рангун беше на 130 километъра право на изток. На излизане от града трафикът оредя, макар половината коли да бяха с изгасени светлини. Опасната игра „лавирай, за да оцелееш“ продължаваше. Кяо утихна. Нолан не беше изненадан, като се имаше предвид колко кръв бе изгубил.