Брадли Уест - Море от лъжи

Спомни си старите истории от времето в Банкок за миналото на Телър. Телър намираше бойните акции на рейнджърите за много възбуждащи, но за негово нещастие имаше прекалено много шибани тиловаци, които да умуват над уместността на действията му. Така че се махна от плъшоците тиловаци и през 1970-а прие предложението да се присъедини към програмата „Феникс“ на ЦРУ.

През краткото си позорно съществуване „Феникс“ издирваше виетконгски кадри в селските райони на Южен Виетнам — опожаряваше селищата и неутрализираше по всякакъв начин врага — над 80000 души. Южновиетнамците и американските им съветници не бяха много загрижени за съблюдаването на законовите процедури. След като разберяха кои са лошите, ги пленяваха или убиваха, без никой дори да помисли за доказване на някаква вина в съда. Левичарите и конституционалистите в САЩ успяха да закрият „Феникс“ през 1972-ра, подпомогнати от доказателства, че покрай множеството виновни „Феникс“ е ликвидирал и доста невинни.

Нолан натискаше педала на газта, колкото смееше, а мозъкът му работеше на високи обороти. Имаше само един главен път, водещ към Рангун, и той минаваше през Айнме. Можеше да заобиколи града и да се върне по друг маршрут, но алтернативните пътища бяха малко, а мостовете още по-малко. Освен това, ако се забавеха твърде много, Кяо можеше да загуби ръката си или да умре от кръвозагуба. Разбира се, ако се натъкнеха на засада, и двамата щяха да загубят повече от просто ръка. Ако пък избереше пътя през Айнме, трябваше да изостави хюндая.

Кяо бе стиснал очи от болка. Нолан агностикът се помоли наум Телър още да не е отворил папките на Мили.

Караше колкото можеше по-бързо, като не забравяше за ниското окачване на колата и опасността да попадне в капан. След десет минути бяха на отбивката. Нолан зави надясно, обратно на посоката, в която смяташе, че е поел Телър. Забрави за всякаква предпазливост и натисна педала и след малко вече се носеха с осемдесет километра в час. Само допреди малко петдесет му се бяха стрували главоломно бързи. Всичко беше относително — страхът от смърт при катастрофа в кола бе по-малък от страха да се изправи пак срещу Телър.

След петнайсет минути все още слаломираха в сгъстяващия се здрач по завоите. Не беше видял нищо на колела, с изключение на двама изплашени скутеристи. Минаха по мост над мижава рекичка, в която се виждаше някаква вода, и наближиха горе-долу сносно изглеждаща къща от сгуробетонни блокчета с фасада към разпокъсаните оризища. До къщата имаше очукан пикап.

Нолан наби спирачки и отби, за да спре на подгизналия паркинг, който минаваше за преден двор. Събуди Кяо, порови първо в джоба на панталона си, после бръкна в чорапа си и извади оттам три чисто нови стодоларови банкноти, които винаги носеше за специални случаи. Беше научил този урок още по време на първата си мисия в Азия, когато Франк Каултър му бе казал небиблейското Златно правило: „Който държи златото, той казва правилата“. Нолан и до днес му беше благодарен за това.

Слязоха от колата. Нолан измисли плана в движение:

— Кяо, остави турникета на седалката. Почукай на вратата. Кажи на собственика, че искаме да наемем пикапа за един ден. Ще му платим двеста долара и ще оставим хюндая като гаранция.

Прегърбена от изнурителния труд под жестокото слънце жена на средна възраст отвори вратата и се вгледа подозрително в тях. Със сигурност тук не бяха идвали много командировани служители на ЦРУ. Кяо заговори на бирмански. Тя изглеждаше изумена. Нолан ѝ подаде банкнотите. Тя се обърна навътре и извика някого. Къщата беше тъмна и вътре изглеждаше много по-прохладно, отколкото навън.

На Нолан му се искаше да влезе на сянка, да се махне от залязващото слънце и може би от невидимия мерник, който можеше точно в този момент да се прицелва между плешките му.

Чорлав мъж към петдесетте по потник и препасан на кръста саронг тръгна бос към тях. Разтри очи, приглади рошавата си коса и ги покани с жест да влязат.

В дневната имаше дървени столове около ръчно изработена маса, вентилатор на стойка на пода, диван с изтърбушени пружини и две газени лампи. В ъгъла се мъдреше свързан към видеокасетофон телевизор. Нолан реши, че от време на време пускат генератора и го оставят да работи, колкото да изгледат последния боливудски блокбъстър или да пуснат осветлението, когато са поканили на вечеря приятели или роднини.

Кяо повтори предложението. Съпругът отговори с тон, в който се долавяше недоверчивост. Двамата поговориха няколко минути. Нолан седеше на тръни — този човек или искаше да припечели двеста американски долара, или не искаше. Времето ги притискаше, а Нолан нямаше резервен план — щеше да се наложи да продължат да търсят.