Брадли Уест - Море от лъжи

— Как би постъпил Боб Нолан? — тихо попита той себе си. Онзи Нолан, когото по-младите му колеги обожаваха. Беше мъж, на когото можеха да разчитат, водач. Той бе дефинирал основния замисъл на операция „Олимпийски игри“ и лично бе убедил шефовете на Мосад и ЦРУ, че той е изпълним. Резултатът бе „Стъкснет“ — гениалният зъл компютърен червей, унищожил осемстотин ирански центрофуги за обогатяване на уран 235 и бе върнал с три години назад програмата им за създаване на собствена бомба. „Стъкснет“ бе спечелил на Нолан официална благодарност с вписване в личното досие и му бе донесъл прехвърляне в Сингапур, където съпругата му така страстно желаеше да живее. Или другият анти Нолан, онзи Боб, който едва не бе сложил край на брака си заради катастрофална служебна връзка, последвана година по-късно от смъртта на Прентис Дюпре след напълно платонична, но двойно по-опасна каша, която едва не бе прекратила кариерата му. Та кой беше зад слънчевите очила и под рибарското кепе с дълга козирка: експертът с трийсет и три години в ролята на възродител на новото ЦРУ — разбивач на кодове, експерт по киберзащита, компетентен агент, владеещ средствата за електронно проследяване, или влачещият се по течението възложител на хакерски задачи от последната година?

— Е, понякога трябва да си на нивото на имиджа си от пресата — промърмори той примирено. Кяо го изгледа озадачено и Нолан му обясни: — Ще отида да погледна. Ще ми отнеме поне два часа, така че стой тук и си почини. Има ли телефонът ти обхват?

Кяо поклати глава отрицателно.

Нолан маркира местоположението им в джипиеса и тръгна по склона през високата до коляно трева, под която се криеха разкъсващи обувките остри камъни. Влажната почва миришеше неприятно и по голяма част от нея се виждаха издайнически блестящи бели петна от сол. Това правеше очевидно защо тук не вирее почти нищо за ядене.

Нолан не бе излизал в мисия на терен — дори на тренировка — от курса по оцеляване в трудни условия в Харви Пойнт, Северна Каролина, през далечната 1982-ра. Тогава беше обикновен фукльо, новопръкнал се от класните стаи на Камп Пиъри, Вирджиния, или по-просто казано Фермата. С бегъл спомен за основните техники той комбинира патешко ходене, спринтиране, превит на две, и пълзене по земята в опит да избегне засичане. Усещаше, че би изглеждал нелепо за всеки, който в момента стои в мочурищата, и се надяваше никой да не го следи през мерника на прицела. Обувките, коленете и ръцете му бяха кални и воняха на метан.

Извади бинокъла си и се огледа през него. Нищо не помръдваше, освен някаква отчаяно кръжаща хищна птица.

— Дано не си лешояд — измърмори Нолан.

Насекомите бяха като озверели, въпреки обилното напръскване с репелента. Повече го безпокояха плъховете, пресичащите пътя му жаби и двете черни кобри, с които му се налагаше да споделя долчинката.

Слънцето висеше над главата му все така безмилостно, макар да минаваше четири следобед. Нолан бе щастлив, че има шапка, и бе ядосан, че е забравил слънцезащитния крем. Както повечето китайки от сой, за жена му Шао Ин слънчевият тен означаваше бедност. Когато се прибереше у дома червен като рак, щеше да му трие сол на главата. Усмихна се, като се сети за жена си — Джоани Шао Ин можеше да натяква, но имаше добро сърце.

Изруга острите стръкове на тревата, паразитите, жегата, болящите го бедра, колене и лакти. Но когато стигна до върха на последното възвишение, дискомфортът му се изпари. На двеста метра надолу се виждаше триметровата ограда с бодлива тел, която отиваше в двете посоки, докъдето му виждаха очите. От другата страна на оградата, на не повече от осемдесет метра, имаше асфалтиран път. Този обект явно беше много скъп.

— По дяволите, трябваше да взема фотоапарат с телеобектив — каза той на глас.

Извади бинокъла и огледа пътя. Това за платената магистрала Янгон-Чаунгта беше измислица. Пред очите му беше не път, а самолетна писта. Шестте ленти бяха положени една до друга без разделяща мантинела, а просто двойна непрекъсната жълта линия по средата без никакви пътни знаци. Всичката растителност на петдесет метра от двете страни на измисления път беше изгорена.

Нямаше никакви признаци на живот. Напред по пистата, на още сто и петдесет метра, се намираше обектът, толкова запленил Мили. Едноетажният навес от ръждясала ламарина, покрит с камуфлажна мрежа на трийсетина метра встрани от предполагаемия път, не отговаряше на стандартите на Министерството на пътищата.