Брадли Уест - Море от лъжи

Петък, 14 март: Коломбо, Айнме

Лодката стигна до брега и Кайли и Нолан слязоха. Ръката на Нолан бе безжизнена и Кайли съблече хирургическата му риза. Цивилните им дрехи бяха подгизнали, но дори така нямаше да се открояват толкова, колкото в тюркоазеното облекло. Лявата предмишница на Нолан кървеше без признаци на спиране, а предницата на ризата му изглеждаше сякаш се бе спускал по корем по чакълест път. Все пак можеше да диша и на устата му не избиваше кървава пяна, така че не можеше да става дума за пробит бял дроб. Слухът му се бе възвърнал, но лавата го болеше жестоко. Общо взето смяташе, че е късметлия да е на крака и да се нуждае само от амбулаторна намеса.

Нолан подаде на командоса опакована във фолио пачка банкноти.

— Ето, това е доплащането. Много съжалявам за приятеля ти. Той загина, опитвайки се да ни спаси. Моля те, предай дяла му на семейството му.

Командосът го изгледа с железен поглед.

— Кой го застреля?

Нолан нямаше време за рационална оценка на вариантите, но не бяха руснаците. Изглеждаше вероятно да са китайците, но моментът изискваше въображение.

— Почти е сигурно, че приятелят ти е убит от американците — каза той и стисна ръката на младия мъж. — Искаш ли да помогнеш да отмъстим за смъртта му? Знам как, но трябва да дойдеш с нас.

— Да вървим.

Шофьорът на Балендра ги чакаше в колата на шефа си.

— Само тримата ли сте, сър? — учтиво попита той, игнорирайки раните на Нолан.

— Да. Ще се нуждаем от само двама двойници.

Шофьорът набра номер и заговори на синхалски. В мига, в който джипът се изнесе от района на плажа, колата се вмъкна в подземен паркинг, както бе предварително уговорено. Нолан, командосът и Кайли скочиха в чакащо ги „Ауди А6“. Мъж и жена, облечени в мокри хирургически дрехи, идентични е онези, кои то току-що бяха съблекли, заеха местата им в джипа. Други двама се изправиха до тях и започнаха да събличат собствените си подгизнали дрехи, преди да се загубят в тълпата пешеходци по Гале Роуд. Двойниците бяха готови да тръгнат за международното летище.

На раздяла Нолан каза:

— Карай бързо, но не прекалено. Когато те спрат, не се съпротивлявай. И благодаря.

Новият им шофьор беше бъбривец от класа. Дали се дължеше на метадонова пристрастеност, на високо съдържание на захарта или мозъчно поражение не бе ясно, но той просто не можеше да спре да говори. Беше анорексично слаб и имаше дивия поглед на мисионер от Джоунстаун, подсилван от маниакална усмивка. Шофираше както говореше: бързо и безотговорно.

— Колко е пътят до летище „Ратмалана“? — попита Нолан.

— Трийсет минути по това време на деня. Ще бъдем там след двайсет. — Шофьорът се представи като Чанакя и обясни, че това му бил почивният ден, а работел като младши анализатор в компания за аутсорсване. Балендра го бил наел заради отличните му шофьорски умения. При това лавиране из трафика Нолан смяташе, че е редно да им върне парите. А това, че дори не одраскаха колата, отдаде на сляп късмет вместо на умение. Адреналинът в тялото му изгаряше, ръката го заболяваше все повече, а главата му се замайваше. Нолан се облегна и затвори очи. Кайли издърпа късчета плат и шрапнел от ръката и гърдите му и го поръси с някакъв прах, който командосът ѝ подаде. Дълбоката петнайсетсантиметрова рана в лявата му предмишница не спираше да кърви и командосът даде на Кайли нещо подобно на латексова тръба, със съвет да я нагласи под лакътя на Нолан и така да ограничи кръвотечението.

Главата на Нолан се люшкаше, докато тя се занимаваше с повърхностите рани по гърдите му. В един момент той се сепна и попита:

— Работи ли още твоят телефон от посолството? Ако работи, трябва да се обадя на Нишимото и да му кажа да излети.

— Мисля, че работи — каза тя. Или поне работеше функцията му за получаване на текстови съобщения. Защото гледаше такова на китайски: „Убий Нолан сега“.

Агентът на ЦРУ видя как руснакът изтича до едно от окървавените тела, свлечени до стената, и провери за пулс.

— Жив! Жив! Линейка! Линейка!

Питър Алан насочи пистолета си към него и каза:

— Служба за сигурност към американското посолство. Извадете оръжието си с два пръста и го хвърлете към мен.

Борис Владимирович Устинов не разбра всичките думи, но се досети за смисъла им. Вдигна поглед и прецени, че може да извади оръжието си и да стреля по-бързо, отколкото американецът може да се прицели и да дръпне спусъка. Но шефът му бе жив и тежко ранен, така че му трябваше помощ, а не конфронтиране. Той хвърли пистолета си встрани, погледна американеца в очите и произнесе с най-добрия глас от полицейски ТВ сериал: