Брадли Уест - Море от лъжи

Отвори предната дясна врата и един спретнато облечен мъж с бронзов загар слезе и се представи:

— Специален агент Гонзалес, УБН, на вашите услуги.

Нолан повтори с облекчение искането си. Гонзалес каза нещо на бирмански и от задната седалка слезе още един мъж. Двамата влязоха в спешното отделение. Кяо вече беше в безопасност.

Нолан се сепна — беше пропуснал нещо важно.

— Травис, има още нещо.

Райдър го прекъсна:

— Ще е по-бързо, ако го направим само веднъж. Ела тук, Зея.

Отвори се другата задна врата и от нея чевръсто изскочи местен с физика на борец полусредна категория. „Дявол го взел — помисли си Нолан — Райдър е дошъл готов на всичко“.

— Там отвън има сива камри и хотелски шофьор — каза Нолан и направи широк жест с ръка. — А аз имам бял пикап „Тойота“, паркиран край „Хотел Янгон“. Ключът е у момчето. Моля те, върни се в хотела с шофьора на камрито. Кажи им да изтеглят от кредитната ми карта таксата за два часа и после я вземи. След това откарай пикапа до мястото, където ще се срещнем по-късно с господин Хекър. Лесно ще познаеш колата — предната седалка е цялата в кръв, а вътре мирише на едноседмична пикня. Ако се намери някой, който да я почисти, ще е прекрасно.

Райдър чак подсвирна.

— Боб, ти не си си сядал на задника, откакто бирата свърши. Виж какво, защо не продължим разговора, докато пътуваме към посолството?

Нолан се качи отзад. Очакваше да види още агенти на УБН. Колата бе празна, с изключение на шофьора, обаче в горната част на багажника имаше достатъчно оръжие, карти, оптични инструменти и очила за нощно виждане, за да направят горд всеки оръжеен магазин. Райдър седна отпред и Нолан си помисли, че сигурно носи глока с пълнител за 17 патрона, който бе видял предната вечер в дома на Уолт, където всички се бяха напили яко.

Нолан започна с най-важното, но говореше двойно по-бързо от обичайното:

— Благодаря, че ни измъквате. Бяхме загазили. Днес следобед бяхме на двеста и петдесет километра на запад, за да проверим една полоса. Намерихме там нова писта, която е дълга поне три километра… — Замлъкна насред дума. Откриха ли вече МН370? — Във възбудата си бе забравил за това.

— Не. Поне допреди два часа нямаше и следа. Истинска загадка.

— Добре… намерих летището, което се виждаше на сателитната снимка, дадена ми по-рано днес от анализатор на посолството. Натам сме тръгнали и сега — да я вземем, за да видим може ли да се разбере нещо повече.

— Доколкото разбирам, си минал през нашата Мили — коментира Райдър и на Нолан му се стори, че фразата прозвуча похотливо.

— Полосата е оградена с триметрова ограда с бодлива тел и се охранява от типове, като че ли от Специалните сили, със зелени камуфлажни униформи. Командва ги човек, когото познавам от 1985-а в Тайланд. Бивш армейски рейнджър и агент на ЦРУ във Виетнам, основал в Банкок след войната компания, пласирала оръжие в Югоизточна Азия, Африка и Иран, преди той да изчезне през средата на 80-те, когато бизнеспартньорът му бил намерен мъртъв.

— И никой повече не го видял?

— Уж бил забелязван тук-там, но нищо конкретно. Казва се Робин Телър и живее в Бирма от 2007-а. Твърди, че осигурявал охрана за децата на Кун Са. Мисля обаче, че помага на военните да превозват наркотици. Каквото и да нрави, то е свързано с използването на онази полоса. Пусна ни с Кяо да си ходим, преди да види въздушните снимки на полосата. Сигурен съм, че ще се опита да ни убие, за да ни затвори устата.

— И на тази щастлива нотка, ето ни, че пристигнахме… — каза Райдър. Бяха пред пристройката на посолството в Дъбърн Парк, където се помещаваха офисите на ЦРУ и УБН. Както и сутринта, желязната портална врата беше затворена и охранявана от пост.

Нолан извади картичката на Мили и помоли Райдър да ѝ се обади. Когато видя името, той му я върна:

— И аз я имам. Набра номера и размени няколко думи. — Тръгва насам.

Докато чакаха, Райдър прие позвъняване. Затвори и каза:

— Беше Хекър. Срещата ще е в конспиративна квартира, която по документи не съществува. Никой извън УБН не знае къде е „Клуб Аватар“. Казвал ли си за това на Матюс или на някой друг?

— На никого. Точно това обясних на Мили. Може да имаме къртица в посолството или дори в Компанията.

Сякаш ги бе подслушвала, Мили излезе от пристройката и се затича с чанта в едната ръка, лаптоп в другата и тежко полюшващи се гърди. Отвори предната дясна врата и погледна кои са вътре.

— Боб… изглеждаш ужасно! — Което бе последвано от подчертано по-хладното: — Здрасти, Травис.