Джон Лескроарт - Право на милосърдие

Харди пусна гъбата и се обърна да я погледне.

— Не искам отново да се занимавам с убийства, Франи. Ако се стигне до това, сигурно ще откажа. И без това нямам време. Случаят пробуди любопитството ми, нищо повече. При него има някои неща, които с положителност са по-интересни от падналия контейнер на „Триптек“. Бащата на Греъм е бил болен от Алцхаймер. По всичко личи, че се е самоубил, но има вероятност някой да му е помогнал…

— Греъм?

— Твърди, че не е… От мен иска да му помогна за наследството и нищо повече.

— А ти вярваш ли му?

— Нямам причини да не му вярвам — извъртя очи Харди. — Поне за момента…

— Добре изиграно — хладно оцени поведението му Франи. Ръцете ѝ останаха скръстени, от гърдите ѝ излетя въздишка: — В крайна сметка обаче той ще бъде обвинен, а ти ще поемеш защитата му, нали така?

— Не.

— Обещаваш ли?

— Не мога да го защитавам, Франи. Първо, защото на главата ми е „Триптек“ и това, ако забелязваш, ангажира цялото ми време. Второ, ако евентуално бъде обвинен в убийство, Греъм няма да може да плати на адвоката си. Дори ако този адвокат съм аз, с моите изключително ниски тарифи. Ще му се наложи да приеме служебен защитник и това никак няма да е трудно… Един куп акули в бранша ще надушат кокала и ще са готови да го защитават безплатно…

— Не чух да ми обещаваш, че няма да си една от тях.

— Това не се налага.

— Отлична заключителна пледоария — рече с въздишка Франи.

Патологичното заключение лежеше върху бюрото на Сара. Двамата с Лание току-що се бяха прибрали в управлението, работният ден беше към края си. Тя реши да остане малко, тъй като трябваше да отхвърли насъбралата се писмена работа. Така я завари експерта по пръстови отпечатъци. Оказа се, че апартамента на Сал гъмжи от отпечатъци на Греъм Русо: върху сейфа, върху стъклените флакончета с морфин, върху спринцовките. Греъм бе заявил на Лание, че не знае как баща му се снабдява с морфин и че всъщност е бил само един-два пъти в жилището му. Подозренията на Сара се усилиха.

Съдебният патолог заявява, че случаят не е категорично самоубийство, а това означаваше само едно: Сара и нейният партньор трябва да изяснят какъв категорично е той… Тя вече знаеше откъде ще започне. Имаха достатъчно основания да искат заповед за обиск в жилището на Греъм Русо. Беше убедена, че там ще открият доста интересни неща. Съдията, който подписа заповедта, беше напълно съгласен с нея…

Светът в близост до леглото на Харди изведнъж стана ужасно шумен. Изтръгнат от лапите на сън като за световен рекорд, той простена, надигна се и стовари длан върху будилника. Настъпи миг на благословена тишина, бързо прогонен от втори пронизителен звън.

— Телефона — промърмори Франи.

Харди сграбчи слушалката, очите му механично пробягаха по цифрите на дигиталния будилник. Седем сутринта.

— Централна гара! — дрезгаво обяви той.

— Току-що ме събудиха със заповед за обиск! Какво да правя?

— Имат ли заповед?

— Нали ти казах — имат!

— Спокойно, Греъм. Трябва да ги пуснеш.

— Вече го направих.

Харди хвърли поглед към прозореца. Навън се стелеше гъста мъгла.

— Какво търсят?

— Един момент — рече Греъм, после гласът му прозвуча така, сякаш чете някакъв официален документ: — Ампули с морфин, запечатани и използвани спринцовки, картички на бейзболни величия, спортни пособия, документи, върху които са записани кодовете на домашен сейф и банкова касета…

— Защо мислят, че можеш да притежаваш всичко това?

— Не ми казват. Показаха ми само заповед за обиск, а не клетвена декларация. Казаха, че ми вършат услуга, като ми позволяват да ти се обадя…

Това е истина, рече си Харди. Значи нещата не са толкова зле. Все още…

Полицаите позвъниха на вратата на Греъм точно в седем. Най-ранният час, разрешен от закона. Хората, които са приемали този закон преди време, очевидно са помнели кошмарите от времето на нацизма, когато есесовци с поскърцващи ботуши са разбивали врати посред нощ. Именно те решили, че полицията няма право на обиск между десет вечерта и седем сутринта, с изключение на случаите, при които има опасност от унищожаване на улики или бягство на заподозрените…

Фактът, че не са се появили посред нощ, означаваше, че става въпрос за рутинно претърсване, помисли си Харди. От друга страна обаче, ченгетата са позволили на Греъм да му звънне веднага, което е обезпокояващо…

— Добре, стой там и не се дръж враждебно — рече с въздишка той. — Дай ми адреса си, идвам веднага…