Джеймс Паттерсон - Невидим

Трябва днес да направите онова, което никой друг не би направил, за да можете утре да постигнете невъзможното за останалите.

После, то се знае, следва върховният изпит за куотърбека: действието по усет. Отклоняването от плана. Оглеждането на обстановката, вземане решение на момента за промените, които трябва да се внесат. Точно това ще направя сега.

Защото тъкмо имах удоволствието да се срещна с Лутър. Лутър Фигли, седнал през два стола от мен пред бара с прелестно момиче на име Тами. Лутър не е претендент за приза за интелигентност или класа. Нито за стилно облекло, което се състои от сива тениска с надпис „Не се бъзикай с Хъскърс“ и торбести шорти. Но, о, колко е запленен от разговора с дамата си Тами за основните принципи във футбола, а тя, изглежда, не знае много за спорта, което означава, че приема всяка негова дума за чиста монета, макар изисканите млади хора като мен да виждат колко ниско е нивото на Лутър.

Представете си, че единствената ми цел тази вечер беше да се насладя на хамбургер и мач по пътя към следващия ми проект. Нямах нищо планирано за Лутър. Тами или който и да е друг в този бар. Ала добрият куотърбек си проличава, когато възможностите сами изникват пред него. Когато корнербековете издишат и няма сигурност в дълбочина, куотърбекът сменя тактиката и се устремява към тъчдаун, не е ли така?

Разбира се, че е така. А може да се окаже, че Лутър и Тами са твърде подходящи за мен, та да ги пропусна. Лутър, защото не може да си затвори устата за неща, от които изобщо не разбира толкова, колкото си мисли, а и има хубави едри капачки на коленете, които вероятно са доста чувствителни на допир. Тами пък има хубава кръгла глава под червените си къдрици. Освен това има силен гърлен глас, който ще звучи много атрактивно, когато започне да се моли.

Да, значи, предизвикателството се приема.

Трябва да бягам, приятели. Време е да пообщувам.

(Край)

В кухнята, в която се намирам в Орора, Илинойс, е толкова тихо, че се чува бръмченето на хладилника и капенето от мивката. Гретчън Суонсън е дребничка жена с прегърбени рамене, изопнато лице и грижливо сресана бухнала бяла, къдрава коса като на Дядо Коледа. Загледала се е в далечината през прозореца към нещо в задния двор от един декар. Нямам представа дали осмисля всичко, казано от мен, или мисли за дъщеря си, която вероятно е играла там на разнебитената сега детска площадка и се е люляла на гумата, която още виси от големия дъб.

Кухнята е ярко осветена, но върху всичко тук е надвесена мрачна сянка, сякаш нещо гнило е заразило този някога оживен дом, оцветило е яйченожълтите стени в мръсно бежово и е превърнало топлото излъчване на Гретчън в отчаяна резервираност. Спомням си, че изпитвах същото усещане, след като Марта умря, колко цинични ми се виждаха всички красиви вещи. Как смее нещо да бъде изящно и красиво, мислех си, насред всичката тази болка и страдание? Как имат дързостта тези хора да вървят по улицата и да се смеят? Как може небето да е толкова невероятно и лазурносиньо?

Поглеждам отново към кухненската маса и подскачам при вида на огромна хлебарка. Чак след като съм прекатурила стола си назад, осъзнавам, че не е истинска; това е просто декоративна порцеланова фигурка. Кой би си купил порцеланова хлебарка?

— Съжалявам — казва Гретчън. — Имаме я от години. Джоел я обичаше. Тя… — Гретчън отново отправя поглед в далечината. — Като дете беше чула онази песен „Ла Кукарача“. Нали се сещате за песента? „Ла КукараЧА, Ла КукараЧА“?

— Да, разбира се — отвръщам с усмивка.

— Беше я чула веднъж по радиото, когато беше съвсем мъничка, на три или четири години. Затанцува и се опитваше да щрака с пръсти в такт с музиката. Мъничките ѝ руси къдрици се мятаха във всички посоки. — Гретчън си позволява да се усмихне при този спомен. — Оттогава съпругът ми Ърл започна да я нарича „мъничката ми кукарача“. Като малка не можеше да го произнесе и казваше, че е мъничката му куку-клок-а.

Гретчън прави гримаса при тази мисъл, едновременно утешителна и болезнена. Аз потискам собствените си спомени — часове, след като бях получила новината, двете с майка ми чакахме полет за Финикс, а майка ми пиеше поредното „Блъди Мери“ в бара на летището, защото самолетът ни закъсняваше. През цялото време се чудех дали е възможно да е станала някаква грешка, някаква нищожно малка вероятност нещата да са се объркали, сестра ми да е заминала някъде с пренощуване и друг да е останал в къщата ѝ, та обгарялото тяло да не е нейното, да се появим в дома ѝ в Пеория, а Марта да пристигне с атлетичната си походка с раница на гърба и да каже: „Вие какво правите тук? Да не би нещо да се е случило?“.