Джеймс Паттерсон - Невидим

Опитах се да проявя любезност. Постарах се да изтъкна пред господин Лутър Фигли, че Хюстън приложиха „разгърната офанзива“, хубаво, ама този мастит учен, този високо културен член на интелигенцията, този велик мислител, ходещ и пръскащ мъдрост по земята, реши, че може да ми говори отвисоко, сякаш съм едноклетъчен организъм. Знаеш ли каква беше грешката ти, Лутър? Знаеш ли? Ако познаеш, ще ти върна зъбите. Поне част от тях. Горните.

Не? Разстроени ли сме? Грешката ти беше, че обиди човек, когото не познаваш. Изглеждах ти като приятно, нормално и безобидно създание, нали така?

Ще трябва да оставя диктофона — не, почакайте, ще го закача за якето си… Добре, хубаво, още ме чувате… ела насам, любима…

(Бележка на редактора: звуците от женско хлипане продължават до края на записа.)

Ти си… по-тежка, отколкото… си мислех… ето. Уф!

Добре, госпожице Тами, Дъфи, сега ще се позабавляваме. Нека… първо… те настаня по-удобно. Хайде, не ми се съпротивлявай… (едва чуто) не улесняваш нещата…

Не очаквах този обрат, уверявам те, Лутър. Планирах единствено да изям един хамбургер и да погледам класически футболен мач по пътя си. Въпреки това промених решението си в последния момент, защото ти си такъв невероятен тъпак.

Ще ти дам право на избор, професор „Тичай и стреляй“. Мога да убия първо теб или да ти предоставя място на първия ред, за да гледаш какво ще направя с Тами, преди да се заема с теб.

Трудно решение? Добре, нека тогава да е първият ред. Все пак си има положителната страна за теб — ще получиш трийсет минути живот допълнително. Нали точно в това се вкопчвате отчаяно? Във всеки дъх.

Е, когато видиш какво правя с Тами, ще преосмислиш това решение.

(Край)

Извръщам се от компютъра си и се взирам в часовника. Минава пет часът. Къде са те? Потропвам с крака по пода. Не мога да се концентрирам. Би трябвало да се ровя из морето от информация в НСДИ за неразрешени случаи на палеж или подозрителни пожари, но не мога да се съсредоточа, не и когато сме толкова близо. И от двете места, от окръг Дю Паж и от окръг Шампейн, ми обещаха резултатите от аутопсиите до пет часа. Е, минава пет, хора — къде сте?

Тръгвам към кабинета на Букс. Софи Таламас е на стола си от другата страна на бюрото му, наведена напред, за да могат с Букс да си приказват тихичко, всеки подпрял лакти на плота и едва няколко сантиметра делят главите им. Помежду им съществува фамилиарност, езикът на тялото им загатва интимност. Не е нужно да ме ударят по главата, за да го забележа. И сляпа маймуна би усетила химията между тях.

Щом ме забелязват, отдръпват се един от друг. Облягат се назад вместо напред, извръщат лицата си към мен и израженията им показват, че не са ме очаквали. Ще ми се да можех да си изляза от стаята, но тогава ситуацията би станала още по-неловка.

— Получи ли докладите от криминалистиката? — пита Букс, като се връща към обичайното поведение.

Поклащам глава и вдигам смартфона си.

— Предполагам, че ще се обадят всеки момент.

— Влез. Седни.

Софи отмества стола си назад и освобождава път към мястото до себе си.

— Прегледа ли пожарите от снощи? — питам я. Възложила съм ѝ работата, която вършех през последната година, преглеждане на уебстраници, абониране за електронна поща с последните новини, за да се следи случилото се през деня, за да открием следващото убийство, извършено от субекта ни.

— Да — отговаря тя. — Няма нищо от вчера през деня или снощи.

Кимам неохотно. Не мога да бъда сигурна, че е станала достатъчно добра в това. Бих проверила работата ѝ, ако имах време. Ние сме само четирима, а вършим работа поне за дванайсет.

— Тъкмо обяснявах на Софи проблема с юрисдикцията — бърза да каже Букс, вероятно забелязал изражението ми.

Кимам, сякаш съм му повярвала. Начинът, по който се бяха сгушили, как се отдръпнаха едновременно, щом ме видяха — не мисля, че темата на разговора им е била проблемът с юрисдикцията.

Този случай не е под юрисдикцията на ФБР, докато не се пресече щатската граница, и дори да успеем да установим случаи на убийства в Шампейн и Лайл, Илинойс, така или иначе, не се пресичат щатски граници. Докато местните не поискат помощ от нас, нямаме шанс. Това е пречка за нас, но до момента срещаме само пречки, така че тази може да се нареди на опашката.

— Нямах намерение да ви прекъсвам — казвам.

— Не ставай глупава — отвръща Букс твърде ентусиазирано. — Влизай.