Джеймс Паттерсон - Невидим

Сигурно има петдесетина деца, които вършеят из меката настилка на пода, катерят се в детската джунгла, спускат се по пързалката с прасенцето Порки или се забавляват с речен рафтинг със Силвестър и пиленцето Туити. Повечето като че ли не се познават, но независимо от това си общуват по онзи типичен за децата тромав начин, понякога мило, понякога нелюбезно и дори грубо, един път им е нужен рефер, а друг път са истински душички. Едни от тях формират групички и се местят из зоните за игра, а други се занимават самостоятелно и се присъединяват към този, който е в зоната, към която са се прицелили.

Но не и това момче. То седи на пода в единия ъгъл, не играе с никого, а наблюдава останалите деца, докато профучават край него, без да му обръщат внимание. Преди минута една дунапренена топка се търкулна към него и то я върна на момиченце, което я взе, без дори да го погледне.

То иска да вземе участие в заниманията им. Отгатвам, че е така. Чета копнежа в очите му, загледани в тези останали без дъх деца, които тичат, викат и се смеят. И то иска да тича, да вика и да се смее. Въпреки това нещо му пречи и го държи залепен за ъгъла. Не се чувства част от групата.

И все пак му се иска да е част от групата. Само ако можеха да му дадат тази възможност, щяха да видят, че и то е като тях, дете, което иска да се чувства сигурно, да открие мястото си, да бъде част от обществото. То иска същите неща, които искат и те. Бои се от същите неща, от които се боят и те.

Ставай, момченце. Не се бой. Те ще те харесат, наистина.

Моля ви, нека някой му даде този шанс. Да протегне ръка и да го извика. Не е толкова трудно. Просто малък жест на любезност и то с радост ще се присъедини. Не му е необходимо много, честно — не му е необходимо много. Нужен му е само един човек, само един, да му покаже мъничко любезност, преди да е станало прекалено…

(Бележка на редактора: седемнайсетсекундна пауза.)

Ставай, момченце. Ставай и върви да играеш.

(Край)

Букс задържа вратата пред мен, кавалер както винаги, така че аз съм първата, която зърва самодоволното изражение на мъжа, седнал на кожения стол, не друг, а самият Джулиъс А. Дикинсън.

(Буквата А означава Абдал. Дори и родителите му са знаели, че ще стане идиот.)

— Така, така. — Кретена винаги намира нещо, с което да се занимава, когато влизате в стаята, за да подчертае колко сте нищожни и колко е важен той. Днес чете нещо, някаква диплянка или брошура.

— Не е нужно да сядате — спира той Букс и мен съвсем близо до бюрото му. — Ще бъдем кратки.

Оставя ни да почакаме прави пред него, докато прелисти брошурата си, а след това ни поглежда над очилата си.

— Чува се, че сте прекарали наситена със събития седмица в Чикаго — заявява той. — Да видим дали съм разбрал всичко правилно. Еми ни убеди, че съществува убиец, който е поел на престъпно пътешествие из цялата страна и успява да остане незабелязан чрез гениална схема с палежи. Очевидно схемата включва преместване на леглото в спалнята, така че да е на пътя на потока с максимално количество кислород с цел засилване на огъня.

Цитира основното от доклада, който му изпратихме вчера, доклад, който той изиска от нас. Значи, поне го е прочел.

— И през тази наситена със събития седмица — продължава той — сте успели да установите, че от петдесетте и пет пожара, плод на така наречената престъпна вакханалия, при половината леглото е разположено срещу отворена врата — прехвърля страница на онова, което чете. — Въпреки това не знаете дали леглата са си били там поначало, или са преместени от този сериен убиец фантом.

С изключение на това на Марта, иска ми се да кажа. Леглото на Марта със сигурност беше преместено.

— При останалата част от пожарите нямате никаква представа къде са били разположени леглата. Информацията е прекалено остаряла. Вярно ли е всичко това?

— Точно така — отговаря Букс.

— Добре тогава — продължава Дикинсън. — Приблизително в половината от тези спални леглата са били разположени точно срещу отворената врата? Бих определил това като особено значим факт… — поглежда ме с бегла усмивка — … ако бях редактор на „Хаус Енд Гардън“ — добавя. — Но не съм. Аз съм заместник-директор във ФБР и намирам тази информация за изключително маловажна и незначителна. Знаете ли все пак кое ми се струва истински значимо?

Прехапвам недоволно долната си устна.

— Това, което ми се струва особено значимо, са откритията на двама независими патолози по криминалистика, изследвали две отделни жертви от вашия набор, чиито заключения гласят, че смъртта на тези две жертви е случайна. Не е насилствена.