Джеймс Паттерсон - Невидим

„Нека не свеждаме всичко само до цифри и формули — казваше Марта на близначката си зубрачка. — Трябва да живееш, Еми. Трябва да се срещаш с хора и да ги допускаш до себе си“.

Точно така. Добре, направих това с Букс. Допуснах го до себе си. Но всичко приключи и огънят няма да се разгори отново не защото липсва искра, а защото не съм в състояние да поддържам огъня вечно. Знаех, че рано или късно ще го разочаровам. Това беше неизбежно. Щеше да установи живота си с мен, а после щеше да осъзнае, че не съм тази, за която ме е мислел, че не съм тази, която е искал. Благородният му характер би му попречил да го признае; не би ме оставил, но би бил обречен на посредствен живот, би бил затворник на съпруга, която е по-скоро приятелка или компаньонка, отколкото любовница. Вероятно никога няма да осъзнае от какво съм го спасила, какъв куршум е избегнал. Той никога няма да разбере, че съм му направила услуга, когато приключих нещата между нас.

Дали беше прав за онова, което каза в асансьора? Дали това наистина е кръстоносен поход, бягство от реалността? Това ли е начинът, който съм избрала да се справя със смъртта на Марта? Момиче, израснало с любовта към статистиките, което разчита на тях, изведнъж обръща гръб на фактите и започва да вярва в чудовища в гардеробите?

Може би е време да порасна.

Може би е време да спася кариерата си във ФБР.

Поглеждам часовника си. Пет часът е. По-добре да се връщам. Не искам да закъснявам за срещата си.

Време е да преглътна гордостта си и да се опитам да запазя работата си.

Преди да съм стигнала до Хувър Билдинг, мобилният ми телефон звъни. На дисплея се изписва името Софи Таламас.

— Ти беше права, Еми — изрича тя задъхано. — Беше абсолютно права!

Спирам в сенките на някакви дървета на Пенсилвания авеню Нортуест, бризът вее косата ми, туристите крачат лежерно по тротоарите, а работещите се провират между тях на път към дома. Притискам с ръка дясното си ухо, за да чувам по-добре с лявото потока от думи за откритията, до които е стигнала Софи Таламас.

— Случило се е в петък — съобщава тя. — Името на жертвата е Чарлс Дейли. Бил е продавач на обувки и е живеел в Лейкуд, предградие на Денвър. Бил е открит мъртъв в спалнята си, където е възникнал пожарът. Знам, че ще ме попиташ за разположението на леглото, но още не съм установила това.

Кимам през цялото време, въпреки че не може да ме види.

— Звучи като нашия субект — съгласявам се. Но…

— Какво „но“?

— Обикновено убива по двама души на всяко място, до което пътува — уточнявам. — Само един случай ли имаш в Лейкуд?

— Ами… точно в това е работата — отговаря тя. — Краткият отговор е да, един случай. Всъщност очаквах да открия и втори пожар в района, както сама каза. По тази причина поразширих търсенето си. Струва ми се, че открих втория. Въпреки че малко се различава.

— По какво се различава?

— Има две жертви, не една — казва Софи. — Всичко останало е същото. Пожарът в спалнята, случайното възникване — но жертвите са две. Лутър Фигли и Тами Дъфи. Живеели заедно в къща в Гранд Айлънд, Небраска.

— Небраска? Колко е далече от Лейкуд, Колорадо?

— На около шестстотин и четирийсет километра. Шест часа шофиране с кола. Но има логика, Еми. Лутър и Тами са били открити мъртви в Небраска два дни преди убийството в Денвър — сряда, пети септември. Ако хипотезата ти, че субектът живее в Средния запад, е вярна, би могъл да поеме по междущатска магистрала 80 на запад до Денвър. Гранд Айлънд, Небраска, е точно по път по I-80.

Обмислям това.

— Значи е карал, да кажем, от Илинойс или от мястото, където живее, по I-80. В сряда спира в Гранд Айлънд, Небраска, и убива тези двама души, Лутър и Тами. Това му осигурява достатъчно време да стигне до Денвър в петък и да убие продавача на обувки.

— Точно така. Ти беше права, Еми. Поел е на убийствения си поход след Деня на труда. Ти беше напълно права.

Може и да е така, но никой на висок пост не ми вярва. Току-що двама независими патолози криминалисти и заместник-директорът на ФБР ми бяха заявили, че съм в абсолютна грешка. Цялото ми проучване беше обявено за глупост, а правомощията ми бяха отнети.

— Как мина при Дикинсън днес? — пита тя.

Опитвам се да открия точните думи.

— Още не се знае.

— Не можем да спрем сега, Еми. Трябва да заловим този тип.

От нейната уста в божиите уши. Или в Дикинсъновите уши. Тя е права, разбира се. Не мога да спра сега. Защото и той не спира. Но как да го направя?