Джеймс Паттерсон - Невидим

— Можеш да седнеш, ако желаеш — предлага той.

— Ще остана права.

Той цъка с език.

— Еми, Еми, Еми. Винаги избираш трудния път, макар да има и по-лесен.

И двамата знаем какво има предвид под „по-лесен път“. Разбрах го преди повече от година, когато за пръв път доста фамилиарно лепна ръка над задника ми, докато се надвесваше над рамото ми и се преструваше, че гледа нещо на екрана на компютъра ми. После се появиха завоалираните покани за питие след работа, а най-накрая ме покани да замина с него за уикенда в Манхатън. Спомням си, че не се усетих веднага — бях толкова далеч от мисли за романтична връзка с този човек, та изобщо не ми хрумна, че има предвид любовна забежка; предположих, че е по работа.

— Защо ще ходим в Манхатън? — попитах.

Той ми намигна и ме погледна, сякаш отговорът е очевиден.

— За да се усамотим — отвърна той.

В този момент се разсмях. Беше кратко подсмихване, кикот, нищо повече, но достатъчно да му покаже, че дори мисълта да тръгна с него нанякъде е просто комична.

Когато това се случи, почувствах се малко неудобно. Имах намерение да поговоря с Кретена на следващата сутрин. Така и не се стигна до това. На следващата сутрин бях уведомена, че срещу мен е повдигнато обвинение в сексуален тормоз и непредсказуемо поведение от заместник-директор Джулиъс Дикинсън.

— Кой е по-лесният път? — питам.

Дикинсън ми намига и стомахът ми се преобръща от това. После става от стола си и заобикаля от моята страна на бюрото. Показва ми малко устройство, което прилича на старо уоки-токи с лампички и малка антена.

— Това е така нареченият детектор за подслушвателни устройства — обяснява. Натиска едно копче и то забръмчава, една от лампичките светва, а на екранчето се поява линия, която подскача нагоре-надолу и измерва радиочестотните вълни подобно на сърдечен монитор. — Може да засече всякакви видове подслушвателни устройства, включително такива за телефон, GPS трансмитери, скрити камери. — Размахва го над мен, а след това минава зад гърба ми. Бръмченето не престава, но и не се променя. — Няма записващи устройства — заключава той, а дъхът му гъделичка ухото ми и отмества косата от врата ми. — Сега трябва да те претърся. Вдигни ръце.

— Защо?

— Защото малката ми джаджа не може да засече старомодните записващи устройства с лента. Или пък просто защото искам.

Вдигам ръце. Той ме опипва. Не бърза, проучва извивките на тялото ми така старателно, че и видът на бельото ми да не остане тайна за него. След като е обходил цялото ми тяло, взема смартфона ми — обикновен айфон — оглежда го и ми го подава.

— Много добре — заявява, изключва детектора си и бръмченето замлъква.

— Защо е цялата тази подозрителност? — питам.

— Защо? — Обляга се на бюрото и се взира в мен. — Защото искам да си поговорим, Еми, и то насаме.

Все така облегнат на бюрото, Дикинсън кръстосва ръце, поклаща глава и ме поглежда като нагъл хлапак.

— Личен разговор? — питам. — Възнамеряваш да ми обясниш кой е лесният път, който да следвам?

— Знаеш кой е лесният път — казва Джулиъс. Разтваря ръце. — Толкова лошо ли би било, Еми?

Дали би било толкова лошо да имам сексуални отношения с него? По-скоро бих се съгласила да ми извадят зъб с клещи без упойка. По-скоро бих вдишала вулканична лава.

Мобилният ми телефон звънва. Поглеждам към дисплея. Там пише „Мама“.

— Ах, мама те търси — възкликва Дикинсън, след като свежда поглед към телефона.

Обикновено майка ми се обажда точно по това време, след питието преди вечеря, за да изрази завалено обичта към единственото си останало дете. Алкохолът отключва емоциите, които е сдържала през годините, както нищо друго, излива сладникавите признаци на любов и съжаление, а след като изтрезнее, те отново се прибират в тайното си скривалище.

— Ще отхвърля обаждането — казвам. Натискам два бутона и звъненето престава. После оставям телефона на стола до себе си.

— И така, обратно към разговора ни. — В ъгълчето на устата на Дикинсън се прокрадва усмивка.

— Не ме привличате — заявявам. — Без да се обиждате.

Дикинсън тихичко се изсмива.

— Нищо подобно, Еми. Нищо подобно. — Вирва глава и ме поглежда. — Ти май не схващаш, а? Това прави нещата още по-приятни за мен.

Сякаш кубче лед се плъзва по задната част на врата ми. Едва събирам сили да остана в тази стая. За него ще бъде дори още по-възбуждащо, ако спя с него против волята си. Отвращението ми ще му послужи като стимулант.