Джеймс Паттерсон - Невидим

Какво съм склонна да жертвам?

„Запази работата си — поръча Букс. — Ще бъдеш по-продуктивна отвътре“.

— Ами… ако кажа да? — питам, извърнала глава встрани, без да мога да го погледна в очите.

— Ако кажеш да, Еми, ще получиш отново работата си. Веднага.

Затварям очи.

— Ами работната група? Можем ли да продължим да разследваме онези пожари?

Дикинсън не отговаря. Оцъклил е очи. Езикът му се подава и лигите се стичат по устните му. Осъзнавам, че си фантазира. Представя си как правим секс.

Започва да ми се повдига. Блокирам в съзнанието си всички представи за този трътлест, изпечен в солариум мъж с ужасния кичур коса, преметнат върху плешивината, гол до мен.

— Е — промълвявам. — Ако спя с теб…?

— Или каквото друго ми се прииска. Аз съм човек с разнообразни апетити.

Навеждам глава, притискам основата на носа си и оставям тишината да надвисне между нас. После вдигам глава и изричам:

— Не. Не мога да го направя.

Дикинсън, в своето надмощие, което толкова скъпи, се мъчи да ми отнеме удоволствието да го видя разочарован. Вместо това просто свива рамене.

— Значи, това беше последният ти работен ден в Бюрото.

— Не можеш да ме уволниш, защото не искам да спя с теб.

— Не го правя. Уволнявам те, защото още те смятам за емоционално нестабилна. Да не би да твърдиш, че съм настоявал за секс? — навежда се към мен. — Това би означавало да противопоставиш твоята дума срещу моята, Еми, нали така?

— Може и да е така — казвам. — А може и да не е.

— Струва ми се, че и аз разбрах нещата по същия начин като Еми — прозвучава гласът на Букс по високоговорителя.

Дикинсън подскача от бюрото си, лицето му посивява, сякаш току-що е зърнал плъх да притичва по пода.

— Какво… какво е това?

— Това е Букс — казвам. — Явно вместо да изключа телефона, съм отговорила на обаждането. Сигурно е слушал през цялото време.

Дикинсън е поразен от развоя на събитията, цялата кръв се изцежда от лицето му (а по всяка вероятност и от скротума).

— Обаждането от… майка ти? — избъбря.

А може и да съм променила името на Букс в телефонния си указател на „Мама“. Може това да се е случило през последните трийсет минути, точно преди да се кача тук.

— Не изглеждаш добре, Джулиъс — подхвърлям. — Може би трябва да седнеш.

Дикинсън тръгва назад, далеч от телефона и мен, и се удря в стената. Съзнанието му работи на пълни обороти, опитва се да възпроизведе разговора ни, припомня си всичко, което е казал и което Букс е чул, чуди се дали може да извърти нещата, дали ще съумее да се отърве, ако отрича.

Най-накрая отпуска рамене, очевидно осъзнал, че е загубил този рунд. Изрече достатъчно, че да се уличи сам. Докато имаше вероятност да се измъкне, като ме опровергае, щом нещата опрат до неговата дума срещу тази на нисш анализатор, много добре е наясно, че Букс е любимец на директора. Предвид това явно решава, че не си струва да се бори.

— Не можете да направите това — мърмори неуверено.

— Току-що го направихме — посочвам. — Сега седни, Джулиъс, а аз ще ти обясня какво следва.

Двамата с Букс си тръгваме заедно от Хувър Билдинг и ни обгръща лека мъгла. Насочваме се мълчаливо към колата му, още тръпнещи след малкото си приключение. Букс не беше възторжен от идеята за подмолно подслушване на разговор със заместник-директора, но успях да го убедя, че Дикинсън ще ми налети — и се оказах напълно права, след като ме викаше за работна среща след работно време — и че трябва да се борим срещу огъня с огън. (Извинявам се за играта на думи.)

— Какъв долен простак — избухва той, щом се отдалечаваме от Хувър. — Имам предвид, знаех, че този тил не е стока, но… леле.

— Може би трябваше да поискаме повече — отвръщам. — Вероятно щяхме да го получим.

Завиваме към паркинга на Десета северозападна улица, щастливи, че се измъкнахме от усилващия се дъжд. Букс не обича дъжда. Никога не го е обичал. Няма проблеми със снега. Понася и изгарящия пек, и студа, от който зъбите ти тракат. Но не обича да го вали. Мрази подгизнали дрехи, влажна коса и цялата мърльотия. Аз пък обичам да вдишвам мириса на дъжда и да усещам вкуса му по лицето си, аромата на влага след това и усещането от хлъзгавата трева под краката ми. Може би майката природа се опитва да ни подскаже нещо за хармонията.

— Ние сме добрите, нали така? — казва той. — Поискахме това, което заслужаваме на този етап. Нищо повече. И аз като Дикинсън нямам желание да пилея ресурсите на Бюрото. Твоето разследване ще трябва да отстои мястото си, а ако не успее, не можем да принуждаваме Дикинсън да продължава да го подкрепя.