Джеймс Паттерсон - Невидим

Измъчената рецепционистка ни показва малка конферентна зала без прозорци. Всички се настаняваме на очуканите столове, а аз вземам списание „Воуг“, сякаш ще имам възможност да го прочета.

— Значи, е убил двама души в Небраска — казва Букс. — И след това търговец на обувки в Денвър.

— Точно така.

— Накъде ще се запъти следващата седмица, Еми?

Като че аз знам. Сиатъл? Остин, Тексас? Бърлингтън, Върмонт?

Доктор Олимпия Джейнъс най-накрая пристига в конферентната зала. Тя е красива жена, висока, стройна и силна на вид. Косата ѝ е къса и черна, леко прошарена отстрани, и има квадратни черни очила, закачени на верижка около врата ѝ. Носи практични обувки — „Данско“ — сив панталон с класическа кройка и синя памучна блуза.

— Здрасти, Лия — казва Букс. Дени Сасър също става да я поздрави.

— Букс, Дени, радвам се да ви видя и двамата.

Следват запознанства и ръкуване с доктор Олимпия Джейнъс, специален агент от ФБР и патолог криминалист. Бюрото рядко извършва свои аутопсии, но когато се наложи, обикновено ги ръководи Лия Джейнъс. Работи по случая с Кулите близнаци, Уако, развръзката в Руби Ридж — била е на всяко съществено за Бюрото място.

Това беше последният ми шанс, единствената отстъпка, която получих от Дикинсън — да позволи Лия Джейнъс да направи аутопсия на двете жертви от Илинойс, Джоел Суонсън и Къртис Валънтайн. „Ако тя каже, че няма нищо нередно — заявих на Дикинсън, — ще се оттегля тихо и кротко“.

Сърцето ми бие като лудо, когато тя заема мястото си начело на масата и оставя две дебели папки в средата ѝ. Строго делова е. Професионалист. Предпазлива е. Но не е ни най-малко агресивна.

— Оценявам всичките изходни данни за двете жертви, които ми предостави, Дени — казва тя. — Бяха полезни.

— Това е причината да съм тук.

Дени се беше заел с оперативната работа по събирането на всичката възможна информация за Къртис Валънтайн и Джоел Суонсън, като тактично обикаляше на пръсти около местната администрация.

Лия Джейнъс се оглежда и въздъхва тежко.

— Е — заговаря тя. — Определено сте открили смущаващи факти за някои напълно сносни съдебни лекари.

Това хубаво ли е, или лошо? Звучи като хубаво… нали?

— Извършила съм повече от хиляда аутопсии по време на кариерата си — заявява тя. — Виждала съм осакатени, накълцани и измъчвани хора, потрошени, пребити и изгорени. Виждала съм всичко. Невъзможно е да се изненадам от нещо.

И? И?

— След като прегледах труповете на Джоел Суонсън и Къртис Валънтайн, можете да ме броите за изненадана — отсича тя.

— Не са умрели от вдишване на дим? — питам директно, тъй като не мога да се сдържа.

— Всъщност от това са умрели — обръща се тя към мен.

Разбира се, последното е, което искам да чуя, но в тона ѝ има нещо особено, блясъкът в очите ѝ ми подсказва, че още съм в играта.

— И все пак смъртта им не е плод на нещастен случай — допълва тя. — Това са убийства. И са най-гениалните, педантични и хладнокръвни убийства, на които съм попадала някога.

— Искам да съм сигурна, че това, което ви казвам, се записва — обявява доктор Джейнъс. — Ако бях получила тези трупове при нормални обстоятелства, без да разговарям за тях първо с вас, вероятно щях да достигна до същото заключение като местните съдебни лекари — че става въпрос за случайна смърт.

Тя отваря първата папка и прелиства куп снимки и формуляри.

— Имаме Къртис Валънтайн от Шампейн, Илинойс, мъж на трийсет и девет. И Джоел Суонсън от Лайл, Илинойс, жена на двайсет и три. — Доктор Джейнъс продължава със сух и дрезгав глас, сякаш чете нещо, което е чела вече хиляди пъти. — При всеки от починалите има ясно изразени натрупвания от сажди по лигавиците и повърхността на езика. Меките тъкани и кръвта в органите са с черешов цвят, което обикновено е признак за нива на карбоксихемоглобин над трийсет процента, а това от своя страна показва вдишване на токсични количества въглероден окис и цианид. Както ви е известно, всички тези доказателства подкрепят тезата, че починалите са били живи по времето на пожара и са вдишали дим и други отровни химикали — а това съответства на заключението, до което са достигнали патолозите в окръзите Шампейн и Дю Паж.

Всички кимаме в знак на съгласие.

Тя млъква и ни оглежда един по един, като задържа погледа си мъничко по-дълго, от което по принцип се чувстваш неловко. Ала е доста трудно да ни накара човек да изпитаме неудобство след седмицата, която сме прекарали. Изглежда ни преценяваше.