Джеймс Паттерсон - Невидим

Звъненето ме спасява. Звънене за входяща поща в телефона ми. Поглеждам съобщението.

— Аутопсията на Джоел Суонсън — изричам.

Отварям съобщението на десктопа си, където ще ми е по-лесно да чета доклада на съдебния лекар на окръг Дю Паж. Чела съм само един експертен патологичен доклад през живота си и той беше под друга юрисдикция, така че не съм особено веща в тази област. Подобно на този, който бях чела — а вероятно и на всички останали, — има обобщено заключение на възможно най-достъпен език за това какво е открил съдебният лекар относно смъртта на Джоел Суонсън от Лайл, Илинойс. Превъртам дотам и сдържам дъха си.

Следователите по пожари не са открили доказателства за преднамерени действия за причиняване на пожара и са заключили, че е бил причинен от запалена свещ в спалнята на покойната, която е подпалила завесите и огънят се е разпространил на горния етаж на къщата.

— Да бе — промърморвам. През цялото време знаехме за това. Наглася нещата така, че да създадат впечатление за случайно възникнал пожар. Не е изненадващо. Сега експертното заключение.

Наличието на натрупване на сажди по лигавиците и горната повърхност на езика показва, че покойната е била жива по време на пожара и е вдишала дим и други токсични химикали. Меките тъкани и кръвта в запазените органи бяха с черешов цвят, което е типично при нива на карбоксихемоглобина над трийсет процента и е показателно за вдишване на токсични количества въглероден окис и цианид.

— Това не може да е истина — продумвам. Казват, че е вдишала дима. Джоел е била жива, когато е започнал пожарът?

Тези находки са съпоставени с липсата на каквито и да били доказателства за наранявания по тялото на покойната, причинени от удар с тъп предмет или друга външна намеса, с изключение на горещината, генерирана от огъня.

Няма доказателства за порезни, огнестрелни рани или нещо подобно. Нищо, което не може да бъде обяснено с пламъците и топлината, излъчвана от тях.

— Не — простенвам.

Предвид горните находки заключението е, че става въпрос за случайна смърт, а причината за нея е била задушаване вследствие на вдишване на дим по време на пожара.

— Не! — крясвам и блъсвам клавиатурата на една страна, тя се премята във въздуха и увисва на кабела си до бюрото.

— Лоши новини? — Букс се е появил на вратата.

— Това е грешно — настоявам. — Не може да е правилно. Не може да е правилно.

Скачам от стола си, опирам глава в стената и се взирам в пода. Букс се приближава до бюрото ми и прочита доклада на компютъра ми.

— Боже, съжалявам, Еми.

Телефонът ми отново издава сигнал, друго съобщение. Не помръдвам. Не отлепям глава от стената, нито поглед от пода.

— В пощата ми трябва да има ново писмо — промълвявам. — Предполагам, че е от патолога в окръг Шампейн.

— Почакай. — Букс вдига клавиатурата и хваща мишката. — Да. Ето го.

— Би ли го прочел вместо мен, Букс? — Затварям очи и с минаването на времето спомените за спора с майка ми по повод смъртта на Марта ме удрят през лицето.

— Има нещо нередно — казах ѝ. — Трябва да ги накараме да извършат аутопсия.

— Защо, Еми? Защото мислиш, че леглото ѝ е преместено след последното ти посещение?

— Не го мисля, знам го. Така или иначе, мамо, имам подозрения. Мисля, че трябва да…

— Мислиш, че трябва да им позволим да нарежат детенцето ми и да извадят всичките му органи? Според теб не е ли страдала достатъчно от изгарянето? Искаш да я накълцат, сякаш е някакъв научен експеримент? Аз няма да го допусна.

— Мамка му — тихо сумти Букс. — Мамка му.

— Не го казвай — моля го.

— Съжалявам, Ем. Докладът е почти същият като този от Дю Паж. Съдебният лекар от окръг Шампейн смята, че смъртта на Къртис Валънтайн е случайна и е причинена от вдишване на дим.

Усещам го близо до мен. Слага ръце върху раменете ми.

— Недей. Не ме докосвай. — Извивам тяло да го избегна и отивам в другия край на стаята. — Сбъркали са. Не виждаш ли? И двамата са сбъркали!

Букс отмества поглед от моя и пъха ръце в джобовете на панталона си. Той, разбира се, не вижда това. Вижда жена, упорито вкопчена в истина, която дори не е истина, малко момиченце, което настоява, че Феята на зъбките съществува.

— Съжалявам — изрича отново той. — Наистина съжалявам.

Взирам се в това момче. То е на пет, може би на шест. Има кафяви очи, рошава мръсна коса и сини джинси. Няма обувки, но не прави изключение сред останалите; това е изискване към децата на игралната площадка „Роки Маунтин“ в този мол. Родителите седят около периметъра, приказват помежду си, отпиват лате от „Старбъкс“ или крещят по децата си да се държат мило, да не тичат или да наглеждат малката си сестричка.