Джеймс Паттерсон - Невидим

— Какви бяха сувенирите? — пита лъчезарно Софи.

— И това е от нещата, които не ти трябва да знаеш — отвръща Букс.

— Искам. Хайде.

— Вземал е езиците им — обаждам се. — Отрязвал ги е и ги е пазел в кутия от обувки под леглото си. — Жалко, че развалям апетита ѝ. Можеше добре да си хапне.

— Всъщност — казва Букс и прочиства гърлото си, — това, което имах предвид, е, че не заловихме Реджи Трагър благодарение на създаден идеален профил. Беше просто късмет. Той направи голяма грешка, като нападна отново първата си жертва. Със същия успех можеше да ни изпрати гравирана покана.

— Това не означава, че профилът не може да помогне — възразявам. — Не означава и че ти нямаш такъв за субекта ни.

— Нямам, Еми. Трябва да знам повече.

— Кажи ми едно нещо за нашия човек, Букс — настоявам. — Само едно. И не казвай, че е извънредно организиран, защото ми се струва, че всички сме убедени в това.

Букс клати замислено глава.

— Едно нещо — повтарям.

— Става по-добър — отвръща Букс. — Организираните убийци усъвършенстват действията си при всяко убийство. Като че ли субектът ни е бил добър през цялото време. Но ако той е действителен, ако наистина съществува човек, който обикаля, убива хора и манипулира местопрестъпленията, така че да създава впечатление за инциденти, значи е превърнал хобито си в добре смазана машина. — Букс въздъхва. — Той няма да се издаде така, както го направи Реджи Трагър — казва. — Ще имаме нужда от полицейска работа, да, но ще имаме нужда и от ужасно много късмет.

— О, боже мой — ахвам и избутвам стола си от масата. — Точно това е, Букс.

— Какво? Вдъхнови се от заключението, че ще имаме нужда от ужасно много късмет? Леле, знаех, че съм добър, но чак толкова…

Вече съм се отдалечила от масата. Забързаната походка преминава в тичане, а след това скачам в първото такси, което успявам да хвана.

Отново съм в офис сградата на „Рузвелт“ и чаткам по клавиатурата си за още и още информация, а Букс подава глава през вратата.

— Еми и неизменното ѝ влечение към драматичното — подхвърля той. — Имаш ли нещо против да споделиш каква муха бръмчи в главата ти? Не може да се дължи на нещо, което аз съм казал. Заключих единствено, че субектът ни става все по-добър.

— Не беше нужно да казваш друго.

Отмествам поглед към голямата карта на Съединените щати, където звездите, показващи градовете на различните пожари, вече наброяват петдесет и пет. Трийсет и две са червени и отразяват пожарите, започнали преди около година и приключили в началото на януари с пожара на Марта.

— Къде беше първият пожар? — питам.

— Първият… не съм сигурен, че си спомням — признава той. Информацията не се е запечатала в съзнанието му, както в моето.

— Атлантик Бийч, Флорида — подсказвам му. — Осми септември, две хиляди и единайсета. Това е периодът, в който субектът ни кръстосва страната от септември до януари, преди да се върне обратно в Средния запад.

— Добре, и? — пита Букс.

— Откъде можем да бъдем сигурни, че това е първото му убийство?

— Не можем — признава Букс. — Няма гаранция. Но ти не престана да проверяваш за по-стари случаи и не успя да откриеш други пожари, които да съответстват на специфичните характеристики. Една-единствена жертва, открита в спалнята, в която е избухнал пожарът, определен като случайно възникнал…

— Точно така — казвам. — Случайно възникнал. Не съм разглеждала случаите, които не са обявени като случайност, тотално ги пренебрегнах. Те не съответстваха на модела.

— Добре… и?

Продължавам да щракам, но сега ползвам НСДИ, базата данни, до която нямах достъп, докато бях отстранена и работех от дома си. Информацията като че ли танцува по екрана; трябва да внимавам и да не го правя твърде бързо. Когато соковете потекат и информацията е твърде обемна, това заприличва на преследване на съкровище, на гигантски пъзел, а отговорът е някъде там, чака да го открия.

— Е — казвам. — Предположението ти, че става все по-добър, се оказа правилно. Може да не е бил толкова добър в началото на убийствения си поход.

— О. О, разбирам. Може да не е успял да прикрие така добре първия си пожар. Може да са установили, че е палеж.

— Точно така, Букс. Точно затова е добре, че имаме НСДИ, където се докладват палежите и подозрителните пожари.

— Бих се обзаложила, че се е издънил първия път — заявявам. — А може и да не е било само първия.

— И сега какво? Търсиш палежи из страната преди пожара в Атлантик Бийч?