Том Грейс - Зловеща паяжина

— Това ли използваха, за да ме зашеметят?

Тя кимна, потрепвайки.

— Какво е и как точно действа?

— Неврален инхибитор. Смущава невро-електрическите импулси в мозъка.

— Все още имам главоболие от него.

— Ще мине без трайни увреждания.

— Как действа?

— Трябва да влезе в кръвообращението. В устата, очите или носа.

— Добре е да го знам — каза Килкъни и прибра спрея в джоба си.

— Ами ключа за белезниците? — попита Мартино.

— Няма да ни трябва. Да вървим.

— Там е, под лампата — каза Мартино.

Те подминаха няколко овехтели рена и един фолксваген „Пасат“, преди да стигнат беемвето на Мартино.

— Зет-8 — подсвирна Килкъни, като видя елегантните извивки на колата. — Имаш вкус.

Той натисна копчето за багажника върху ключодържателя и капакът се отвори. Вътре намери черно кожено куфарче, в което беше лаптопът на Мартино.

— Какво има на компютъра ти?

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, не разбираше въпроса му.

Килкъни хвърли якето си в багажника и вдигна черното куфарче.

— Какво има в този лаптоп, по дяволите? Тук ли са записките ти за изследванията?

Очите на Мартино се разшириха и тя промълви:

— Да.

— Има ли информация за Иймс?

— Да, и за теб също — отговори кратко тя.

— Покажи ми — нареди ѝ Килкъни.

Той извади лаптопа върху подвижния покрив на беемвето и го включи. Макинтошът се стартира бързо и поиска парола.

— Каква е паролата? — попита Килкъни студено.

— GATCCATCGA.

— ДНК поредица, сладко — подхвърли той, докато набираше буквите. — Къде е информацията за Иймс?

Мартино му обясни в коя директория се намира файлът. Килкъни прегледа бележките ѝ и разбра, че е извлякла ДНК-то на Иймс от клетки, взети от чаша с вода, от която Иймс бе пил по време на вечерята с Лафит в Ню Йорк. От тази проба Мартино беше произвела сперматозоидите, които бяха генетично неразличими от истинските.

— Не знам дали трябва да бъда възхитен или ужасен. Може би по малко и от двете. Какво прахосване на талант! Време е да говорим с полицията.

— Не забравяш ли Роксан Тао?

— Какво? — стресна се Килкъни.

— Проникнала е в лабораторията ми, докато бяхме на вечеря. Дюрок я е хванал. В момента е в имението на Лафит и съм сигурна, че хората на Дюрок ѝ се наслаждават — изсъска Мартино. — Казаха ми, че била доста привлекателна.

— Знаеш ли къде я държат?

— Да, но ако ме закараш в полицията, ще се наложи детективите да вземат заповед и разрешително, преди да претърсят къщата на толкова богат и влиятелен човек като Шарл Лафит. Никой няма да се разбърза да я спасява. А когато най-накрая пристигнат, тя ще бъде мъртва и тялото ѝ ще е изчезнало. Така ще остане само твоята дума срещу тази на Лафит. Но има и алтернатива.

— Каква?

— Да ме размениш за нея.

— Имам по-добра идея. Покажи ми къде е Роксан и ще кажа на властите, че си ми сътрудничила. Вместо смъртна присъда можеш да получиш доживотен затвор, а това е доста съществена разлика. Comprenez-vous?

— Oui — кимна нервно Мартино.

— Много далече ли е замъкът на Лафит?

— На малко повече от сто километра, ще стигнем най-малко за час.

— Не и ако аз карам.

Килкъни отвори предната врата и ѝ помогна да седне. Заради белезниците тя трябваше да подвие крака под себе си. Той извади телефона ѝ от джоба си и набра дълъг номер.

— Компютърният център на консорциума по приложни изследвания, Мичиган — отговори познат глас. — Грин слуша.

— Грин, Нолън е. Попаднах на лаптоп, съдържащ доказателства по случая на Иймс. Можеш ли да вържеш нещо набързо, за да източим информацията? Разполагам с мобилен телефон, който мога да включа към модема на лаптопа. Проблемът е, че съм в кола и имаме по-малко от час, за да го направим.

— Дай ми секунда, докато отворя прозорец за достъп от разстояние.

Килкъни изчака, докато Грин си подсвиркваше и тракаше по клавиатурата.

— Добре, Нолън, готов съм. Свържи се с пряката линия на компютъра ми и аз ще свърша останалото. Ако имаме добра сателитна връзка, можем да извлечем двадесет гигабайта от този лаптоп за по-малко от тридесет минути.

— Благодаря. Ще поговорим по-късно.

Килкъни прекъсна разговора, включи телефона към лаптопа и набра адреса на компютъра на Грин, а после остави лаптопа на пода пред седалката на Мартино и ѝ каза:

— Доминик, на твое място не бих ритал този компютър. Това доста ще ме разстрои.

Мартино каза на Килкъни как да излезе от града и той се качи на N12, националната магистрала, която минаваше западно от Париж през Нормандия и продължаваше чак до Брест. След като излезе на магистралата, Килкъни бързо започна да сменя шестте скорости на беемвето, като на моменти ускоряваше колата до над сто и петдесет километра в час.