Том Грейс - Зловеща паяжина

Когато наближиха Дрю, от лаптопа се разнесе мелодичен звън.

— Какво пише? — попита Килкъни, без да откъсва поглед от криволичещия път.

Мартино погледна към лаптопа и каза:

— Получил е всичко.

Килкъни намали скоростта, отби от пътя и паркира; не се виждаха други коли. Взе лаптопа и видя, че Мартино му е казала истината. Написа бърз отговор на Грин, изключи лаптопа и го остави на пода.

— Колко ни остава още? — попита той, докато палеше мотора и натискаше газта.

— Около тридесет и пет километра.

— Разкажи ми за замъка на Лафит и ми опиши как изглежда мястото.

— Земите около замъка са доста обширни, хиляди акри — гори, пасбища, градини и речен бряг. Край пътищата се издига висок и гъст жив плет.

— Има ли огради или порти?

— Единствените огради са около пасбищата, заради конете. Лафит има голяма конюшня. Охраняваните порти са две — главният вход и този за прислугата.

— Кой ги пази?

— Има четирима пазачи на смяна по всяко време, броят им се увеличава, когато се организират големи приеми. Камери и сензори за движение са монтирани навсякъде из собствеността, а в самия замък са инсталирани алармени системи.

— Опиши ми сградите.

— Като влезеш през главния вход, ще минеш покрай малка къщичка. Обикновено там пази един човек. Като продължиш по пътя, ще видиш продълговато, ниско каменно здание отдясно — това са конюшните. Отляво има къщи и сервизни помещения. Охраната живее в една от тези сгради. Другите са за работниците, складови помещения и гараж за автомобилите на Лафит. Пътят свършва пред замъка.

— Разкажи ми за главната къща.

— Замъкът е отпреди Революцията. Оформен е като голямо Н. В централната част са общите помещения, в крилата са спалните, кухните и помещенията за прислугата.

Петнадесет минути по-късно Килкъни намали и отби от магистралата близо до Верньой-сюр-Арв, малко историческо градче край река Арв. Няколко километра преди него, отстрани на пътя се появи петнадесет фута висока стена от гъста зеленина.

— Това е границата на имението — каза Мартино.

Килкъни намали скоростта и огледа плета.

— Няма начин да се мине без резачка. Колко далече оттук е къщата на охраната?

— Мисля, че на малко повече от километър.

— Детекторите за движение ще ме засекат, преди да съм се приближил. Къде е главната порта?

— Все напред.

Пътят зави леко и Килкъни видя осветен отвор в живия плет. Отби по алеята и спря така, че лицата им да останат в сянката. Светлината от мощните фарове на беемвето полази по малката къщичка на портала, промуши се през бароковата желязна решетка и се плъзна по поддържаните ливади от другата страна.

— Какво правиш? — попита Мартино.

— Импровизирам — отговори Килкъни и отвори прозореца на колата.

Натисна клаксона и го задържа, докато от къщичката не излезе униформеният пазач. Той вдигна ръка, за да прикрие очите си от блясъка на фаровете, тръгна към беемвето и попита:

— Доктор Мартино, вие ли сте? — Беше разпознал колата, но не можеше да види кой е вътре.

Килкъни протегна ръка през прозореца и натисна спрея, който беше взел от спътницата си. Пазачът вдигна ръце към лицето си и се строполи на земята. Килкъни го завлече в къщичката, като задържа дъха си, за да избегне евентуалното замъгляване на сетивата от миризмата на химическия спрей. Взе пистолета на пазача — деветмилиметров глок — и провери пълнителя. Беше зареден. Вкара пълнителя, зареди един патрон в цевта и провери предпазителя, после натисна бутона, който отваряше вратата, и се върна в беемвето.

— Липсвах ли ти? — попита той Мартино, докато превключваше на скорост и минаваше през портата.

Тя се смръщи с отвращение. Коленете ѝ бяха схванати, а прасците и стъпалата ѝ бяха изтръпнали. Тя изругаваше всеки път, когато колата минаваше през неравност на пътя, тъй като белезниците се впиваха в нея като железен каиш.

— Изглежда почти както си го представях — подхвърли Килкъни, като подкара по главния път към имението.

Бяла дървена ограда опасваше хиподрума, а от другата ѝ страна се издигаше дълга каменна сграда със заострен покрив. Поредица малки квадратни прозорчета нарушаваше монолитността на дебелите стени, а стряхата се извиваше в двойна арка над вратата на конюшнята. Отпред в неясната светлина се очертаваше масивната зидана фасада на замъка на Лафит.

— Това вдясно къщата на охраната ли е? — попита той.

— Да.

Килкъни изключи всички светлини на колата и зави по пътя, който водеше към къщата на охраната. Отби встрани от алеята зад голям подрязан храст и спря.