Том Грейс - Зловеща паяжина

Щом Тао проникна в стаята за преобличане, светлините се включиха. Тя наближи следващата врата, но не откри никакви охранителни устройства. Черен правоъгълен панел беше разположен на нивото на очите отстрани на вратата. След като го огледа внимателно, тя видя, че това е светещ дисплей на думата: „OCCUPE“. Отвори вратата и видя магнитна ключалка, вградена в рамката.

Пристъпи в помещение, което беше малко по-голямо от телефонна будка — въздушен шлюз. На срещуположната стена имаше друга врата. В мига, в който Тао затвори вратата след себе си, магнитната ключалка се задейства, а тъмното пространство се изпълни със синкава ултравиолетова светлина. Тао затвори очи и се заслуша в ниското електронно жужене на камерата. След няколко минути бялата светлина се включи отново и магнитната ключалка на следващата врата изщрака.

Тя влезе във втора стая за преобличане. На стелаж с метални лавици бяха наредени запечатани торби със стерилни облекла, ботуши, шапки, маски и латексови ръкавици. До стаята имаше душ, тоалетна и мивка.

„Всички домашни удобства“, помисли си Тао.

Сложи си маска и мина през последната врата в лабораторията на Мартино. Модерното, стерилно помещение беше в пълен контраст със сградата, в която се помещаваше. Освен телефона на стената и компютъра, за който Тао предположи, че е включен в мрежа, лабораторията на Мартино беше съвсем изолирана от външния свят. Тао остана неподвижна за момент; чуваше се само едва доловимото свистене на преминаващия през филтрите въздух.

Тя тръгна към компютъра; скрийнсейвърът чертаеше красиви съчетания от фрактали. Тао натисна един клавиш и се появиха някакви работни данни. Тя погледна в горната част на екрана и прочете базисната информация. В графата „донор“ пишеше: Килкъни, Нолън. Тао се зачете, искаше да разбере какво точно смята да прави Мартино с клетките на Килкъни и как се беше сдобила с тях. Дотолкова беше потънала в това, че не забеляза, че шумът от въздухопречиствателната система е изчезнал.

Светлините започнаха да примигват и се чу вой на аларма. Малки дюзи се подадоха от тавана и зловещият съсък на изпускания от тях газ под налягане изпълни лабораторията. Тао се огледа, но не видя нищо да гори. В единия ъгъл на помещението имаше няколко червени бутилки, приковани към стената. Всяка от тях носеше надписа CO 2.

„Въглероден диоксид!“

Лишеният от цвят и миризма газ бързо изместваше кислорода в стаята, докато се опитваше да потуши несъществуващия пожар. Тао задържа дъха си и хукна обратно по пътя, по който беше дошла. Дръпна вратата, но тя беше заключена. Притича до бутилките в ъгъла и започна да затваря вентилите, но газът продължаваше да изтича.

Вече не можеше да сдържа дъха си. Вдиша инстинктивно и пое въздух, който беше почти седемдесет процента въглероден диоксид. Закашля се, сякаш се бе задавила с вода.

Зрението ѝ се замъгли, зави ѝ се свят. Падна на пода, като кашляше и се даваше. Накрая изгуби съзнание.

Черният правоъгълен панел до въздушния шлюз показваше светещата дума: „OCCUPE“. Миг по-късно в лабораторията на Мартино влезе мъж. Лицето му бе скрито зад кислородна маска. Той се приближи до Тао и постави два пръста на посинелия ѝ врат. Извади радиостанция от джоба си, погледна часовника си и каза:

— Припаднала е. Изключете газа.

Съскането постепенно утихна и беше заменено от тихия шум на пречиствателната система. Лицето на Тао започна да възвръща цвета си. Мъжът овърза ръцете и глезените ѝ с тиксо, после запуши устата ѝ с още една лепенка. Вдигна поглед към въздушния шлюз, през който влезе Дюрок. Той се приближи, вгледа се в неподвижното тяло на Тао и отбеляза:

— Добра работа.

Удал Уокър махна кислородната маска и попита:

— Кога да очаквам остатъка от парите?

— Веднага щом я занесеш в имението. Там ще те очаква чек.

— Няма ли да дойдеш и ти? — попита Уокър.

— Ще дойда по-късно. Имам друг ангажимент в Париж. Да я свалим в колата.

— Събуди се! — нареди далечен глас.

Острата миризма на амоняк изпълни ноздрите на Килкъни, атакува обонятелните му рецептори и изпрати свръхдоза възбуда към мозъка му. Миризмата прекъсна химически породената мъгла, която обгръщаше съзнанието му. Той бавно отвори очи.

Отначало всичко беше тъмно, после видя петна светлина. Зрението му постепенно започваше да се прояснява. Лежеше на пода на микробус, китките и глезените му бяха завързани. Задната врата беше отворена, а над него се бе надвесил някой и поднасяше пакет с ароматни соли под носа му.