Том Грейс - Зловеща паяжина

— Тиха и приятна съботна вечер, точно каквато обичам.

— Най-новото изследователско крило е било завършено през януари. То съдържа първата за „Виеложик“ биоконтаминационна лаборатория от четвърто ниво — по същество сграда в сградата, до която може да се стигне само през вътрешен охраняван коридор.

— Четвърто ниво? Това не са ли изследванията на наистина ужасните неща? — попита Тао. — Като смъртоносни вируси и биологични оръжия?

— Както и на неща, които никой не е виждал преди, като например това, което бихте могли да откриете в езеро на двадесет милиона години, скрито под дебел няколко мили пласт лед.

17 март, 0:30

Бриджуотър, Ню Джърси

Малко след полунощ Килкъни паркира наетата кола в жилищната част на квартала, близо до отводнителния канал около миля по-надолу от американското седалище на „Виеложик“. Леден дъжд се сипеше неспирно от тъмното навъсено небе и правеше твърдите настилки хлъзгави, а пръстта размекната и податлива. Сляпата улица беше тъмна, с изключение на сините светлини от телевизионните екрани, които блещукаха през щорите на близките къщи.

Килкъни носеше тъмносивата си „тюленска кожа“, изпробвана в Антарктида, и микрофон, свързан с цифров предавател. Беше с извити очила, които можеха да прожектират холографски образи. Тао беше облечена в прилепнал черен гащеризон от ликра и ботуши с равни гумени подметки.

Килкъни влезе първи в отводнителния канал. Докато се движеха покрай калния поток, шумът на вятъра и тътенът от камионите по близката магистрала заглушаваха стъпките им.

— Вече тръгнахме. Приемаш ли? — каза Килкъни в микрофона.

— Ясно и силно — отговори Грин. — На по-малко от миля сте от целта.

Килкъни погледна към точката, появила се на дисплея. Числата сякаш плуваха на десет фута пред него.

— Изглежда добре. Ще поддържаме връзка. Край.

Бойното електронно оборудване, което Килкъни носеше, изпращаше втори сигнал по дигиталната връзка и свързваше малкия компютър, привързан към тялото му, с по-мощните машини в апартамента в Гринуич Вилидж.

Сградите около Изследователската улица се появиха като смътни острови от светлина сред дълбокия мрак. Капчиците вода по очилата на Килкъни блестяха с размазания образ на далечната светлина. Двамата излязоха от шахтата на канала в задната част на собствеността на „Виеложик“. Затичаха се през голямата морава към една от най-странните сгради, която бяха виждали. Килкъни стигна до острия ръб на близкото крило, последван от Тао. Студената каменна повърхност блестеше от отраженията в малките дъждовни капчици.

— На около тридесет фута напред ще откриете вход — чу се тихият глас на Грин. — Има четец за карти, магнитна ключалка и аларма. Има и камера на покрива и една вътре, насочена към вратата. Изчакайте, докато се оправя с тях.

Грин огледа образите на стенния екран. Всички по-малки монитори показваха картината от камерите за сигурност в сградата. Той виждаше всичко, което и пазачът в командния център.

Грин избра външната камера, насочена към вратата, през която Килкъни и Тао щяха да минат, от триизмерния образ на сградата върху големия екран. Направи тридесетсекунден видеозапис, който показваше вратата и мократа стена. Подмени сигнала към монитора в контролната зала на сградата с направения видеозапис. Вместо предавания от камерата образ сега пазачът гледаше непрекъснато повтарящ се видеозапис. Грин повтори същия трик и с камерата, която наблюдаваше вратата от вътрешната страна.

— Осигурих ви прикритие. Можете да тръгвате.

Килкъни махна към вратата и двамата с Тао тръгнаха към нея. Чу се отчетливото изщракване на магнитната ключалка. Килкъни отвори вратата и двамата влязоха вътре.

— Просто затвори вратата зад себе си — каза Грин в ухото му.

— Вътре сме — каза Килкъни.

— Тръгнете наляво — нареди Грин, — после спрете на около десет фута преди края на коридора, докато се оправя със следващата камера.

Коридорът беше полутъмен, светеха само няколко лампи, които винаги бяха включени, в случай че възникнеше извънредна ситуация. Килкъни и Тао се движеха тихо, меките гумени подметки на ботушите им не вдигаха никакъв шум.

Грин ги насочи по второстепенни коридори, като избегна ярко осветения главен вътрешен двор. Следваха един и същи модел — придвижваха се предпазливо напред, после изчакваха, докато Грин обезопаси следващата отсечка.

— Към вас идва пазач. Скрийте се в залата отдясно, две врати по-напред — каза Грин. — Аз ще се справя с ключалката.