Том Грейс - Зловеща паяжина

— Ами вашият човек в LV? Как ще обясним присъствието му? — попита Джоли.

— Не съм тук — обади се Килкъни. — Никога не съм бил.

— Ще прегледам докладите в Макмърдо за печатни грешки — рече Джоли, след като разбра идеята.

— Имам един последен въпрос, генерале — каза Килкъни, — казахте, че добър екипаж на херкулес може да се приземи почти навсякъде? Къде може да са намерили добър екипаж?

— Много хора могат да летят на този тип самолети, но моите пилоти са единствените, тренирани да се приземяват на лед. Военноморските сили изпълняваха преди тази задача, така че сред тях сигурно има някой обучен да лети на херкулес.

— Това е всичко засега, генерале. Благодаря ви за помощта — рече Барнет.

— И аз ви благодаря, генерале.

— Дръжте ме в течение — каза генералът и затвори.

— Не съм тук. Никога не съм бил — повтори весело Барнет. — Нолън, ще направим страхотен шпионин от теб.

— Не, благодаря.

— Така, ясно е какво е станало, сега да се съсредоточим върху мотива. Какво може да се спечели от такава атака?

— Сондата — натъпкана е с последните достижения в областта на изкуствения интелект, роботиката и дълбокоокеанската изследователска технология. Бих казал, че който и да я е поискал, е платил най-малко един милиард долара.

— Твоите изследователи намериха ли нещо в езерото? — попита Барнет.

— Да, откриха форма на живот. Всички проби се съхраняват в сондата. Търговската стойност на това нещо е напълно неизвестна. ДНК-то му може да се окаже доста сходно с по-прости видове на планетата.

— Ами геоложкото проучване?

— Взехме проби от водата и почвата по дъното, за да определим минералното съдържание. Кората там е доста тънка, така че от пукнатините извират интересни неща.

— Може това да е мотивът, Нолън. Няколко държави имат сериозни териториални претенции към Антарктида. Не е направено много по отношение на тези искове, но ако става въпрос за ценни минерали, ситуацията може бързо да се промени. Ако някой сметне, че САЩ са използвали изследователска станция като прикритие за търсене на полезни ресурси, да кажем — ново нефтено находище, — редица други страни могат да решат, че националният им интерес изисква да ни попречат.

— Което ще доведе до военни действия.

— Именно.

1 февруари,

Рио Гайегос, Аржентина

Грег Кун снижи самолета под надвисналото небе и го насочи към пистата. Това беше третото му кацане за последните осемнайсет часа — първите две не бяха нищо повече от спирки за презареждане на тайни места по пътя им за бягство от езерото Восток.

Кун и екипажът му бяха натрупали повече от трийсет и шест летателни часа за по-малко от три дни, което бе далеч повече от разрешеното от военноморските разпоредби и федералното авиационно управление. Но от друга страна, нито флотът, нито среднощните курсове на куриерския самолет, който караше последните няколко години, някога биха му донесли толкова пари, колкото Дюрок предлагаше.

Силен западен вятър задуха откъм Андите и разклати самолета. Без да се замисля, Кун коригира скоростта и наклона. Колесниците леко се спуснаха върху старата писта и машината се насочи към сградите в края ѝ. Някой сигнализираше със светещи в оранжево палки в тъмното. След като изпълни инструкциите, Кун изключи двигателите.

Близо до самолета Кун видя черен хамър, военен джип, камион с авиационно гориво, самосвал и товарен камион.

— Добра работа, господа — обърна се Кун към екипажа си и се отпусна за първи път от няколко дни. После включи интеркома на самолета. — Пригответе се за разтоварване.

— Разбрано, сър — чу се от припукващия високоговорител.

В мига, в който отговорникът за товара отвори вратата за пътниците, Съмнър Дюрок излезе от самолета с куфарче „Халибъртън“ в ръка и се отправи към джиповете. Мъж в униформа и с гъсти черни мустаци стоеше до хамъра. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете на дългото му кожено яке.

— Всичко готово ли е, генерале?

— Да, както се бяхме уговорили. След като хората ми качат товара ви в контейнера, той ще бъде закаран на доковете и преместен на борда на товарен кораб.

Генералът подаде на Дюрок някакъв плик.

— Вътре са митническите документи и разрешението за охранителната ви техника.

Рампата в опашката на LC-130 се спусна със стон към земята. Генералът махна с ръка и хората му се приближиха към самолета, за да помогнат при разтоварването.

— Къде е другият самолет? — попита генералът.