Том Грейс - Зловеща паяжина

Килкъни завъртя ледоходната лодка в широк кръг. Видя, че LC-130 не може да набере височина, въпреки помощта на ракетните двигатели. По дясното крило се появи проблясък, последван от внезапно сияние, когато от бордовите двигатели лумнаха пламъци. Поразеният самолет бавно се наклони надясно, облаци дим се закълбиха около горящата кабина.

Ъгълът на наклона се увеличи и накрая лявото крило щръкна вертикално нагоре. После LC-130 се преобърна, завъртайки долната си част към небето, като кит, който се извърта, за да се гмурне с главата назад в морето. Едва на хиляда фута във въздуха обърнатият самолет загуби ускорението си и се устреми към земята, ракетните двигатели ускориха падането му.

Корпусът се разби при удара и избухна в парчета разтопен метал. От разкъсаните резервоари в крилете върху леда се разля река от авиационно гориво. Ракетните двигатели се освободиха от разпадащия се скелет на самолета и с малкото им останало гориво изреваха по леда, после се завъртяха лудешки като коледни фойерверки. Нажеженото до бяло ракетно гориво от помощните двигатели запали разлетия керосин. Дим и пара обгърнаха отломките и като на забавен каданс полето от яростни пламъци започна да потъва, докато огънят се бореше с топящия се лед.

Килкъни извърна поглед от горящите останки и насочи ледоходната лодка обратно към LV-станцията. Забеляза сферичните контейнери с водородно гориво за станцията. В сянката им се виждаше някаква безформена купчина.

Килкъни остави ледоходната лодка до станцията и изтича до контейнерите. Зад тях лежаха два трупа. Ръцете им бяха вързани зад гърба. Бяха застреляни в тила. Той претърколи телата да види лицата им, въпреки че вече знаеше кои са.

Бързо претърси станцията за нещо, в което да увие труповете, и за място, където да ги остави, докато се намери начин да бъдат откарани у дома. В жилищните помещения откри две одеяла, вече сгънати и опаковани.

След като прибра мъртвите в складовия модул, Килкъни влезе в кухнята и потърси нещо за пиене. Извади пластмасова чаша от един от шкафовете на стената, сипа си вода и бавно я изпи. Наля си още няколко чаши, преди да утоли жаждата си.

Махна ръкавиците и внимателно огледа дясната си ръка. В специално излетият кевлар, който покриваше по-голямата част от тялото му, имаше следи от два куршума — сигурно щяха да разтрошат костта, ако я нямаше бронята. По ръба на панела Килкъни видя разкъсаната тъкан на костюма и кървавата драскотина. Под топящия се леден съсирек вече капеше кръв и той усети болезнено парене.

„Е, щом боли, значи мястото не е измръзнало.“

Намери аптечната за първа помощ и извади превързочните материали на кухненския плот. Прокара пръст по съединяващата тъкан в средата на гърдите си и дръпна направените от велкро части, после внимателно започна да съблича горнището на „тюленската кожа“. В замръзналия съсирек имаше нишки от опърлените краища на тъканта около раната. Когато стигна до десния ръкав, Килкъни го дръпна бързо и обели раната.

— Мамка му… — изръмжа той, ръката му трепереше.

От прясно отворената рана шурна кръв. Той се наведе над мивката и я проми с топла вода, после я превърза плътно със стерилна марля. Сгъна ръката си и марлята се обтегна, без да се развие.

След като временно реши проблема с раната, той облече ризата си и отиде до операционния модул. Оборудването си беше наред. Станцията изглеждаше готова за нормалното за сезона затваряне. Килкъни влезе в компютъра на станцията, осъществи сателитна връзка с компютъра си в консорциума в Ан Арбър и намери телефонния номер на Джаксън Барнет, директора на ЦРУ.

За първи път се срещна с Барнет малко след като напусна флота и се върна в Ан Арбър. Докато работеше над дисертацията си, Килкъни откри хакер, който крадеше информация през компютърната мрежа на консорциума. В опита си да го залови, той разкри обръч от индустриални шпиони и намери откраднато от ЦРУ разузнавателно устройство с кодовото име „Спай-Дър“.

Пътищата им с Барнет се пресякоха още веднъж, когато един руски олигарх се опита да открадне обещаваща нова енергийна технология от физик, който работеше за консорциума.

— Нолън, какво става в Ан Арбър? — попита провлачено Барнет с типичния си южнокаролински акцент.

— Идея нямам. Обаждам се от Антарктида — отвърна Килкъни. — Стана нещо, за което трябва да знаеш.

— Ясно. Изчакай секунда — каза Барнет. Натисна няколко бутона на телефона, които прехвърлиха разговора на високоговорител и включиха записващо устройство. После взе химикалка и обърна на чиста страница на бележника си. — Слушам те, Нолън.