Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

— Какво имаме тук?

Главата и раменете на бронзовия бяха боядисани в светлосиньо. Един от бледоликите на Истън. Същият, който беше улучен пред очите на Джак преди малко.

— Боядисан бронзов… — каза Растор. — Ама че странно. Кой би помислил да направи подобно нещо?

Гигантът се обърна и повиши глас.

— Капитан Уест! Тук ли сте? Ако отговорът е да, по-добре се покажете, защото рано или късно ще ви открием.

Сърцето на Джак едва не спря.

— Какво ще правим? — прошепна Истън.

Джак не отговори.

А просто се изправи.

Растор изгледа спокойно Джак и каза бавно:

— Капитан Уест. Човекът, направил на пух и прах системата на Четирите царства. Вестта за забележителните ви дела по време на Големите игри достигна чак до най-дълбоката тъмница на Ереб. Мисля, че и двамата бяхме негови обитатели по едно и също време. Поне за кратко.

— Кой сте вие? — попита Джак.

— Генерал Гартън Растор. На младини бях член на ордена на Омега. Там научих за края на всички неща. Но монашеският живот не беше за мен, така че постъпих в армията. Безпощадността ми послужи добре и се издигах, докато не станах генерал на Четиримата царе. Аз бях техният меч, най-добрият им генерал… докато не престанах да съм такъв. Докато не започнаха да се страхуват от мен. И един ден сипаха опиат във виното ми, отвлякоха ме и ме заключиха в недрата на Ереб.

Докато Растор говореше, Джак побутна Истън назад към хеликоптера, оплетен във веригата над шахтата.

— Защо Четиримата царе са се страхували от вас? — попита той.

— Защо всеки владетел се страхува от пълководеца си? Защото пълководецът става прекалено любим на войниците си. Защото се превръща в заплаха. И защото аз и онези, които ме следват, не вярваме в нищо.

— В нищо? Какво означава това? — попита Джак.

Хеликоптерът вече се намираше точно зад него и Истън.

Растор пусна характерната си усмивка.

— Аз вярвам в събитието Омега. В края на всички неща. В нищото, което трябва да последва момента, когато вселената се свие сама в себе си. Не се стремя да властвам над света като Сфинкса и пасмината му. Не искам да поробвам жени като монасите на Омега. Искам да вляза във Върховния Лабиринт, за да попреча на Сфинкса и монасите да седнат на Световния трон. Желанието ми е никой да не седи на него, когато настъпи Омега. Искам да позволя Омега да се случи, както и трябва. Искам вселената да се свие, както й е предопределено.

В този момент Джак видя безумието — чистото и същевременно преценено безумие — в очите на Растор.

— Трябва да се махаме оттук. Веднага — прошепна Джак на Истън. — Просто ме следвай, ясно?

И най-неочаквано Джак се метна в кабината на хеликоптера и натисна копчето за изстрелване на лоста за управление.

Ракетата излетя от левия борд на хеликоптера, профуча през пещерата, улучи първия камион на Растор и се взриви.

Ударната вълна вдигна камиона от земята и го запрати в каменната стена зад него.

Хората на Растор се хвърлиха към най-близките прикрития. Самият Растор дори не трепна.

Джак сграбчи за ръката Истън, който гледаше с изумление всичко това, издърпа го върху фюзелажа на наклонения хеликоптер…

… и в следващия миг двамата тичаха по дължината му към опашката, която беше оплетена в една от древните вериги, висящи от тавана на пещерата.

Истън нямаше представа какво е замислил Джак.

Недалеч от опашката на хеликоптера висеше разчистващата капсула, окачена на стоманеното си въже, което продължаваше нагоре в тясната лунна шахта на тавана на залата.

Когато Падащият храм се намираше в началното си положение, капсулата висеше над горните му нива. Но след като храмът пропадна, тя беше останала да виси на въжето си над зейналата шахта долу.

— Скачай! — извика Джак, когато двамата с Истън стигнаха опашката на наклонения хеликоптер.

И двамата се метнаха заедно към капсулата.

Джак успя да се хване за долния ръб на капсулата, а Истън се хвана за него.

Капсулата представляваше всъщност отворена клетка с дизелов мотор и няколко свредла за пробиване на лед, с които бяха разчистили лунната шахта.

— Убийте ги! — извика Растор.

Увиснал на титановата си лява ръка, Джак се пресегна с дясната и дръпна лоста, който задействаше лебедката.

И изведнъж малката капсула се понесе нагоре към отвора и точно когато враговете им откриха огън и куршумите започнаха да рикошират от каменния таван, Джак и Истън се озоваха в лунната шахта.

Джак и Истън се издигаха в тясната тъмна шахта, увиснали от капсулата.