Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

Случи се така, че Лили видя г-н Маккаръл на следващата сутрин, когато той остави Тили пред училището.

— Господин Маккаръл, вчерашната ви презентация много ми хареса — каза тя.

Г-н Маккаръл засия от гордост.

— Наистина ли? Благодаря, Лили. Благодаря, че го каза.

Лили никога не забрави този случай.

Около месец по-късно Лили зададе на Джак друг въпрос.

— Татко, защо в деня на кариерите каза, че си просто историк? Така де, ти също си войник, който спасява света. Бориш се с лоши хора и ги побеждаваш. Ти си велик човек и въпреки това не го каза. Защо?

Джак извърна поглед.

— Лили, изучаването на историята ме е научило на много интересни неща и най-вече на едно. Не всички велики хора са добри хора. Вземи например Юлий Цезар. Чингис хан. Наполеон. Все велики мъже. И в същото време пълни задници. Колкото до мен, вероятно притежавам определени таланти, които ме правят подходящ човек за определени мисии. Затова правя онова, което трябва, и след това се прибирам у дома. Не искам никой да научава. В крайна сметка предпочитам да съм добър, отколкото велик.

Докато растеше — и следваше Джак в приключенията му със Свещените камъни, Големите игри и Трите тайни града, и след като замина да учи в Станфорд, — Лили постепенно започна да се възхищава все повече и повече на особения му скромен героизъм.

Имаше много бляскави и богати млади мъже, особено в Станфорд, и понякога Лили попадаше под магията им, както беше станало с Дион. Но със съзряването си тя откри, че търси човек със същия тих героизъм, който се спотайва под повърхността.

Разбира се, намери го в лицето на Алби.

Колкото до Алби, през триседмичния период след откриването на Трите тайни града той също беше мислил много. Беше изгубил едната си ръка по време на мисията за намирането на градовете — това беше жестокото отмъщение на Дион, когато Алби беше пленен от него и от рицарите на Златната осмица.

Случаят засегна представата му за самия себе си повече, отколкото би могъл да си представи. Като малък Алби винаги беше дребен и особняк. Майка му малко прекаляваше със закрилническото си отношение, а баща му не му обръщаше особено внимание.

И после той се сприятели с Лили в училище, запозна се с Джак и откри цял един нов свят, в който интелигентността му имаше стойност и където нямаше никакво значение колко си висок.

И все пак, макар че на двайсет и една Алби беше станал висок млад мъж, загубата на ръката беше съживила всички тревоги от детството му, че е дребно и слабо хлапе.

Никога не беше забравил онзи път, когато Джак беше застанал на негова страна по време на една родителска среща с арогантния учител по физическо.

(Учителят, който имаше много мускули и малко мозък, не беше обърнал внимание на плахата майка на Алби, когато тя го помоли да освободи сина й от часовете по физическо. Но обърна, когато Джак, без да каже нито дума, смачка пред очите му една топка за софтбол с титановата си лява ръка.)

Алби запомни тази случка, тъй като остана заинтригуван от начина, по който Джак общува с хората.

Независимо дали разговаряше с принц, с премиер или с прост минотавър като Истън, Джак се отнасяше с всеки еднакво вежливо. (Или, както бе в случая с надутия учител по физическо, вежливо, но твърдо.)

Бащата на Алби, който беше ръководител на мина, не правеше така. Той мереше хората по титлите на визитните им картички.

Освен това Алби беше видял различни играчи в тайния царски свят — хора като Дион и рицарите на Златната осмица, които показваха уважение единствено към онези, които смятат за „по-добри“ или по-високопоставени от тях.

За Джак обаче неща като обществено положение сякаш не съществуваха.

— Те са просто хора — каза той, когато Алби го запита за това малко преди Джак да замине за Мон Сен Мишел. — Парите идват и си отиват, а положението е относително спрямо времето и мястото. И ако притежаването на пари е единственото, което ти осигурява положението, значи живееш върху подвижни пясъци. Ами ако изгубиш всичките си пари? Според мен, ако се отнасяш към всеки с уважение, независимо дали е принц или просяк, нещата винаги ще са добре за теб. При мен засега действа.

— Да, но ти си умен, корав и силен — отвърна Алби, кимайки към якото му телосложение. — Аз пък съм глух и малко особняк.

Джак сподави смеха си.

— О, така ли? — Той запретна ръкава си, разкривайки ръката от титан от лакътя надолу. — Виж това нещо. Аз пък бях еднорък преди него.