Когато обявих заглавието на книгата, наблюдавах реакциите на феновете във Фейсбук и онлайн. Питаха се какви ли ще са тези „легендарни царства“. Никой не очакваше четири „сенчести царства“, така че бях доволен. Гордея се, че успявам да представям нови неща и да карам читателите да гадаят!
Разкажи ни за Големите игри. Те откъде дойдоха?
Не е тайна, че в романите ми често става дума за състезания и това ми харесва. Имаше го в „Битката“, имаше го и в „Летящ старт“, и в „Турнирът“, макар че историята е за талантливо момиче и учителя му. На заден план имаме и партии шах.
Забавно е да гледаш или да четеш за състезания, защото те в същността си са нещо драматично — двама души искат едно и също нещо — да победят — и това е в основата на добрата драма. (Заради това съдебните и болничните сериали са толкова популярни по телевизията — в съдебната зала имаме две страни, които искат да спечелят делото. По подобен начин в спешното отделение имаме екип от лекари, които опитват да спасят зле пострадали пациенти. По същество искат да победят смъртта.)
С Големите игри исках да представя най-безумните, най-страхотните изпитания, които човек може да си представи, и да пусна моя герой, Джак, в тях абсолютно неподготвен. За мен беше много важно Джак да влезе в игрите неподготвен, без никаква представа какво се случва.
Заради това книгата започва толкова бързо, когато Джак се буди в тъмнина, с избръсната глава, след като са го отвлекли… и тогава го напада минотавър с нож. Той е назад от действието. (Също така ми хареса да го облека в тениска с Хоумър Симпсън и да го оставя бос.) Това става важно, когато нещата се обръщат и Джак започва да оцелява напук на всичко — хората, които са го отвлекли, са проявили неуважение към него, така че когато той отива на обяда на Хадес по тениска и бос, това е един вид отговор на тяхното неуважение.
Ако „Четирите легендарни царства“ прилича на някоя от предишните ми книги, то това вероятно е „Битката“. Обаче „Битката“ — написана, когато бях на деветнайсет и имах много по-малък жизнен опит — няма широчината на контекста или културната релевантност на „Четирите легендарни царства“. „Битката“ беше добра старомодна битка до смърт. Тя е суха, зловеща машина, която вълнува за кратко. Така и трябваше да бъде. „Четирите легендарни царства“, от друга страна, са за владетелите и техните поданици.
И това ме отвежда към една от големите теми на книгата: трябва ли малка група привилегировани хора да се поставят над всички останали? В нашия днешен свят, в който една много малка група от населението притежава такова голямо богатство, дали не създаваме свят на елита и свят на всички останали? На имащите и нямащите? Ако имащите имат твърде много, нямащите няма ли в крайна сметка да се разбунтуват? (Това, че Антони — Тони — Десакс е супербогат корабен и минен магнат, чието богатство е от поколения, е съвсем умишлено. На света днес има групи много богати индивиди — от по-дискретните Ротшилд до публично известните милиардери като Бил Гейтс, Уорън Бъфет и Марк Зукърбърг. Исках да намекна, че тези, които държат истинската власт, може да са хора, за които не чуваме нищо, които са много потайни по отношение на богатството и влиянието си.)
Ами връзката между Игрите и подвизите на Херакъл? Откъде ти хрумна това?
Винаги съм обичал древните митове и приказки, от Херакъл и Ахил до легендите за Атлантида и огнедишащите дракони (вижте „Великата китайска зоологическа градина“). И ми допада идеята, че митологичните герои като Херакъл, Хадес или Зевс някога са били реални хора, разказите за които с времето са били изкривени. Гръцкият философ Евхемер, който се споменава в книгата, е реален човек. Винаги съм обичал да чета за дванайсетте подвига на Херакъл, особено за победата му над Немейския лъв, който има непробиваема кожа. (Херакъл го побеждава, одира го със собствените му нокти и използва кожата на лъва като своя непробиваема броня.) Исках да интерпретирам дванайсетте подвига по модерен и интересен начин. Представих си подвизите като нещо различно — че Херакъл всъщност е човек, преодолял редица изпитания — изпитанията от Големите игри. Наред с това той става световноизвестен, защото е единственият, спечелил всички предизвикателства. Особено ми хареса да пресъздам Евристей, страхливия цар, изправил Херакъл пред такива трудни задачи. Евристей става владетел на Долния свят от онова време. Това обяснява защо един страхлив цар може да нарежда на велик воин като Херакъл.
Читать дальше