Ричард Касъл - Разбиваща жега

За миг се зачуди дали да не се обади на Руук и дори си извади телефона, изрече името му и пръстът й заигра над палаво усмихнатото му лице. Защо се колебаеше? От инстинкт за самосъхранение? След смъртта на майка си през онзи Ден на благодарността (или по-скоро след инсценираната й смърт), Ники правеше всичко възможно да предпази сърцето си. Руук бе успял да се намъкне вътре, но сега щеше да отсъства цял семестър и тя вече усещаше, че се затваря.

Вместо да натисне името му, тя се качи на тротоара. Далеч по-разумно беше да вземе такси. Погледна към улицата — беше осеяна с жълти коли, повечето заети. Вдигна ръка, за да спре първото свободно, но то просто я задмина и тя пак изруга под нос.

Тогава телефонът й иззвъня и тя се досети, че я търси едната половина от Роуч (общият прякор на Роули и Очоа), за да разбере защо се бави. На екрана обаче се мъдреше името на Руук и Ники не можа да сдържи усмивката си. Караха се като всяка двойка, но въпреки това винаги бяха в синхрон. Руук го наричаше „мозък две в едно“.

Хийт натисна зеления бутон и вдигна апарата до ухото си.

— За вълка говорим…

— Само ако аз съм вълкът — закачи я той.

Тя долови веселата нотка в гласа му и по тялото й инстинктивно се разля топлина.

— По този въпрос съмнения няма — каза Хийт.

— А, значи наистина си си мислела за мен — доволно заяви той, сякаш току-що беше разрешил някаква голяма загадка. — Предупреждавам те, аз съм подъл вълк и не си поплювам.

— Аз ли не знам? — Двамата можеха цял ден да си разменят двусмислени реплики, но трупът чакаше. — Виж, заседнах на пътя, а трябва да стигна до един труп, който, като се има предвид жегата, вероятно вече се е вмирисал. Има ли нещо конкретно, с което да мога да ти услужа?

Гласът му стана сериозен.

— Заседнала си?

— Колата прегря.

— Къде?

Тя отново вдигна поглед към улицата, забеляза нещо, което приличаше на празно такси, вдигна ръка и отговори:

— На 74-та, на път към Линкълн сентър.

Таксито я подмина.

— Значи имаш нужда не от вълк, а от рицар с блестящи доспехи.

Хийт свали ръката си и се загледа за друго такси.

— Ъ-ъ, не, с вълка е много по-забавно, освен това и такси ще ми свърши работа. Не е толкова далеч, може просто да отида пеша.

— В тази адска жега? Глупости, жено. Съвсем случайно пътувам към музея „Метрополитън“.

— Защо? — попита тя, въпреки че знаеше, че не бива. Никога не се знаеше каква лудория е намислил Руук, да не говорим, че за каквото и да ставаше въпрос, точно сега просто нямаше време за него.

— Цяла сутрин стоя в апартамента и си подготвям учебната програма. Просто имам нужда от смяна на обстановката. И от климатик…

Точно тогава тя забеляза още едно такси. Почти не го слушаше, само че при тези думи сякаш замръзна. Фактът, че съпругът й „си подготвя учебната програма“ изведнъж направи заминаването му съвсем предстоящо. По гърба й се стече струйка пот. Защо не можеше да си хване такси, по дяволите?

— Ама защо трябва да заминаваш? — попита тя. Рядко допускаше емоциите й да надделеят, но й беше ужасно горещо, за бога, освен това страдаше. Съпругът й заминаваше.

— Камбрия е съвсем наблизо, не на другия край на страната! Хийт, ще се виждаме постоянно, ще ти идвам на гости, освен това премиерата на майка ми е след няколко седмици, знаеш това. Няма начин да не присъствам.

„Благодаря ти, Боже, за Маргарет Руук, актриса“ — помисли си Хийт.

Някъде зад нея се чу клаксон. Такси, най-после! Тя се обърна и се закова на място. Не беше свободно такси, а сребрист „Линкълн“, който спря точно до нея и някой отзад свали прозореца.

— Твоят рицар с блестящи доспехи пристигна — съобщи Руук с широка усмивка. Един поглед й беше достатъчен, за да се успокои. Той отдавна й действаше така… и беше като Худини. Като по чудо се появяваше точно в най-подходящия момент.

— Не ми трябва рицар, Руук, никога не съм имала нужда от рицар. Как дойде толкова бързо?

— Казах ти, че пътувам към „Метрополитън“. Просто поръчах на шофьора да обърне при Сентръл парк и да се върне на „Кълъмбъс“. — Той сложи ръка на сърцето си. — Рицар. С блестящи доспехи.

Докато се качваше при него, хладният въздух в колата моментално подобри настроението й.

— Имаш доста добър усет кога да се появиш — усмихна се тя.

— Знам! — Той вдигна ръка, стисна юмрук, сякаш държеше копие и каза на шофьора: — Към Линкълн сентър, добри ми човече.

Отдавна свикнал с ексцентричността на Руук, човекът дори не мигна и без усилие отново се вля в движението. Хийт не можа да се удържи и направи кисела физиономия — по всичко личеше, че всички свадливи нюйоркчани, които иначе лежаха върху клаксоните си, изведнъж се бяха превърнали във внимателни шофьори.