Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Така, докъде бяхме стигнали? — попита Руук.

— Казваше ми, че смяташ да се прибереш за премиерата на майка ти на Бродуей.

— Да, разбира се, а ти ще идваш в Камбрия.

Той сложи юмруци на кръста си (доколкото му беше възможно, седнал в колата) и леко извърна глава. Ако носеше прилепнал костюм от трико в червено и синьо, щеше да прилича на Супермен.

— Признай си, просто няма да можеш да устоиш на това.

Колкото и абсурдно да изглеждаше и колкото досаден да беше, съпругът й имаше право. Тя нямаше да може да устои, но преди да успее да си го признае, той я прегърна през кръста и я дръпна към себе си.

— Аз пък изобщо няма да мога да издържа далеч от теб. — Внезапно й се стори съсипан, като човек, току-що осъзнал, че е на прага на смъртта. — Господи, Хийт, къде ми беше умът, когато приех тази работа?! Как ще се отделя от теб за цял семестър?! Защо, защо си причиних това? Как можах да го причиня на теб? Мъката, терзанията, пустото легло!

Въпросите му бяха риторични, разбира се, но тя имаше съвсем конкретен отговор:

— Причини ни го, защото деканът ти се обади и едва не ти падна на колене. Но не беше само това, нали? — Тя потупа бузата си с показалец, замисли се и вдигна пръст към тавана. — А, да. Ти каза, че било истинска чест. Това била твоята алма-матер! — Хийт направи пауза. — Има и още една причина, я да видим каква беше? А, да. — Тя щракна с пръсти. — Сега си спомням. Каза, че си щял да обучаваш повратливи млади умове в многократно награждавания университетски вестник, на който дължиш скромното начало на кариерата си.

Той бавно кимна.

— Всичко това е вярно. Бях съвсем прав! Това наистина е страхотна възможност, която не мога да си позволя да отхвърля. Помисли за младата жена, с която се запознахме на церемонията! Представи си какво влияние мога да окажа на нейната кариера! На живота й! Господи, ще има толкова много като нея. Тези повратливи умове наистина много ме мотивират!

— Повече от редовния секс, както изглежда — сухо отбеляза Хийт.

Погледът му се замъгли, но само за части от секундата.

— А-а, телефонът е на наше разположение по всяко време. Освен това — каза той с дяволита усмивка — имаме Скайп. Това вече ще бъде интересно.

Идеята я заинтригува, освен това никога преди не бяха опитвали.

— Предпочитам да сме в една стая — каза тя, — но ще опитам, ако ти искаш.

— Значи решено.

Благодарение на уменията на шофьора на Руук успяха да стигнат до ъгъла на 65-та и „Кълъмбъс“ за нула време. Хийт слезе от колата и понечи да затвори вратата, но без успех.

— Чакай!

Руук със замах я отвори и изскочи след нея, а тя дори не направи опит да замаскира хапливия си тон.

— Мислех, че ще си готвиш програмата.

Той махна на шофьора да тръгва и сложи ръка малко над кръста й. Познат интимен жест, от който я побиха тръпки.

— „Метрополитън“ може да почака.

Вътрешно се радваше, че Руук е с нея, както на компанията му, така и заради уникалния му поглед върху нещата. Като журналист той гледаше и на живота, и на смъртта през друга призма и благодарение на тази разлика двамата бяха страхотен екип.

— Както искаш — повдигна рамене Хийт.

Ако долови привидното й безразличие, той не го коментира.

— Къде отиваме?

— При басейна.

— А, Пол Милстийн.

Ники за пореден път се удиви колко много информация помни Руук. Мозъкът му беше като сюнгер. Каквато и да беше темата, той успяваше небрежно да изброи някой и друг незначителен факт. Нямаше нищо чудно, че в бездънния му запас от знания се намери и нещо за крайната им точка. Предстоеше лекция за историята на Ню Йорк.

— Да, басейнът-тераса „Пол Милстийн“.

— Знаеш ли, че Милстийн е бил ненадминат филантроп? Благодарение на него са преобразили Линкълн сентър.

— Да — отговори Ники, докато вървяха един до друг. Знаеше това име, защото често го виждаше на площада и на моста при 65-та улица.

— Бил е от добрите и наистина го е било грижа за хората, които са живеели тук. Искрено е обичал този град. — Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по голямата зелена морава. — А, Искрящата поляна. Изключителна гледка.

Хийт с охота се съгласи.

— Името й подхожда, прилича на изумрудено одеяло.

Поддържането на поляна насред града, и то върху сграда, не беше лесно, но на покрива на шикозния ресторант „Линкълн“ и филмовия център „Елинор Бюнин Мънро“ някак си го бяха постигнали. „На това отгоре — помисли си Ники — тя е като недокосвана.“ Прекрасно яркозелено безбрежие в самия център на Ню Йорк.